![Време да убиваш [A Time to Kill-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/5/1/4/vreme-da-ubivash-a-time-to-kill-bg-download.jpg)
Време да убиваш [A Time to Kill-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божидар Стойков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да убиваш [A Time to Kill-bg]». Краткое содержание книги:
Шерифът дочу да се споменава името му и излезе от канцеларията си да поздрави този свой известен с печалната си слава гост.
— Мистър Брустър, аз съм Ози Уолс. — Ръкуваха се. Телохранителят не помръдна.
— Радвам се да се запозная с вас, шерифе. Аз съм Котарака Брустър от Мемфис.
— Да, да. Зная кой сте. Виждал съм ви по телевизията. Какво ви води в окръг Форд?
— Имаме тук близък приятел, който здравата е загазил. Казва се Карл Лий Хейли и съм дошъл да помагам.
— Добре. Кой е тоя? — попита Ози, хвърляйки поглед към телохранителя. Ози беше над метър и деветдесет, но бе най-малко десет сантиметра по-нисък от новодошлия, който тежеше поне сто и петдесет килограма, разпределени главно по ръцете му.
— Това е Малкия Том — обясни Котарака. — За по-кратко му викаме просто Малкия.
— Аха.
— Той е нещо като телохранител.
— Надявам се, че не носи пищов.
— Не, шерифе, за какво му е?
— Добре. Я се отбийте с Малкия в моята канцелария.
Малкия затвори вратата отвътре и застана до нея, а шефът му се разположи срещу шерифа.
— Ако иска, може да седне — предложи Ози на Котарака.
— Няма да стане, шерифе, той винаги застава до вратата. Така е научен.
— Нещо като полицейско куче, а?
— Точно така.
— Добре. И за какво ще си говорим?
Котарака кръстоса крака и положи отрупана с диаманти ръка на коляното си.
— Шерифе, ние с Карл Лий се имаме много отдавна. Бихме се заедно във Виетнам. Бяха ни заклещили край Да Нанг, беше лятото на седемдесет и първа. Мене ме гръмнаха в главата, а само след две секунди, бам-бам, него пък го гръмнаха в крака. Нашите от взвода изчезнаха, а жълтите ни взеха за учебна мишена. Карл Лий докуцука до мен, метна ме на гръб и драсна през куршумите към една канавка. Висях като чувал отгоре му, а той пълзя цели две мили. Отърва ми кожата. После му дадоха медал. Това знаете ли го?
— Не.
— Истина е. Два месеца лежахме легло до легло в болницата в Сайгон, после си вдигнахме партакешите от Виетнам. Тъй че сега, щом моят човек е загазил, аз съм готов да помагам.
Ози слушаше с напрегнато внимание.
— Вие ли му дадохте онова пушкало?
Малкия изсумтя, а Котарака се ухили.
— Не съм аз, разбира се.
— Искате ли да го видите?
— И още как. Толкова ли е просто?
— Толкова. Ако махнете Малкия от вратата, ще ви го докарам.
Малкия отстъпи встрани и след две минути Ози се върна с арестанта. Котарака шумно го поздрави, прегърна го и двамата дълго се потупваха като боксьори. Карл Лий смутено погледна към Ози, той разбра намека и излезе. Малкия отново затвори вратата и застана на стража. Карл Лий приближи два стола, за да си говорят по-тихо.
— Гордея се с тебе, приятелю — почна пръв Котарака. — Гордея се с това, което свърши. Много съм горд. Защо не ми обясни като хората за какво ти трябва автоматът?
— Просто така.
— Как беше?
— Също като във Виетнам, само дето тия не стреляха по мен. Но ми се ще да не се беше случвало.
— Да не би да съжаляваш?
Карл Лий се люлееше на стола и оглеждаше тавана.
— Свършеното си е свършено, за тях не съжалявам. Само дето ми се иска да не бяха посягали на моето момиченце. Иска ми се всичко да си е както преди. Изобщо да не беше ставало.
— Е, да. Тук сигурно ти идва доста нанагорно?
— Не ми пука за мен. Но много се тревожа за моите у дома.
— Сигурно. Как е жената?
— Добре е. Ще се справи.
— Четох във вестниците, че делото щяло да е през юли. Напоследък те пишат по вестниците повече даже и от мен.
— Така е. Но ти винаги се откачаш. С мен май няма да е същото.
— Взел си добър адвокат, нали?
— Да. Бива го.
Котарака закрачи из канцеларията, любувайки се на трофеите и грамотите на Ози.
— Точно затова съм дошъл.
— За кое? — попита Карл Лий, без да е наясно какво си е наумил приятеля му, но сигурен, че посещението му има някаква цел.
— Карл Лий, знаеш ли колко пъти са ме съдили?
— Теб май непрекъснато те съдят.
— Пет пъти! Пет пъти са ме съдили! И държавата. И щата. И общината. Наркотици, комар, подкупи, оръжие, изнудване, проституция. Каквото и да ти дойде наум, все са ме съдили за него. И да ти кажа направо, Карл Лий, колкото пъти са ме съдили, все съм бил виновен. Всеки път, когато съм ходил на съд, съм бил вътре и с двата крака. А знаеш ли колко пъти съм осъждан?
— Не.
— Нито един! Нито веднъж не успяха да ми хванат спатиите. Пет дела, пет пъти — невинен!
Карл Лий се усмихна от възхищение.
— А знаеш ли защо не успяха да ме осъдят?
На Карл Лий му се въртеше нещо из ума, но поклати глава.
— Защото, приятелю, аз имам най-умния, най-долния, най-големия мошеник адвокат, който се занимава с криминални дела по тоя край. Лъже, маже, мента ги и ченгетата го мразят. Но вместо да съм в някой кафез, ето ме тук. Той няма да се спре пред нищо, за да спечели някое дело.