Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Не знам. Какво направих? Какво видя?
— Слезе по стълбите и тръгна към езерото. Но не вървеше с обичайната си походка, а сякаш нещо не беше наред.
— Какво имаш предвид?
— Имаш стегната и пружинираща походка, а сега не вървеше така. После спря до езерото — Лена не сподели с него колко се уплаши, че той ще влезе във водата. — Виках те. Най-после ти се обърна и ми се усмихна — продължи тя и усети как стомахът й се свива от спомена. — Но не се усмихна на мен. Не мисля, че въобще ме видя. Каза ми, че искаш да седнем под върбата, където никой няма да ни види.
— Тук няма върба.
— Ами… — посочи тя дънера. — Имало е навремето. Изглежда сънуваш неща, които може би са станали преди доста време. Това е дар, Диклън.
— И къде да го върна? — поклати той глава. — Не знам нищо, защото нямам спомени, когато се събудя. Но започвам да си мисля, че нощем би трябвало да съм завързан за леглото.
— Мога да се погрижа за това довечера.
— Да не се опитваш да ме развеселиш с фантазии за садо-мазо?
— Успях ли?
— Разбира се — въздъхна Диклън, после се намръщи на петното на челото й. — Изцапала си се с нещо — започна той и протегна ръка към нея, но тя се отдръпна, преди да успее да я докосне.
— Това е света пепел.
— Да бе! — плесна се той по челото. Мозъкът му наистина бе отишъл по дяволите. — Не само не знам къде съм, ами и в кое време съм.
Лена не можеше да понесе мисълта, че Диклън ще изпадне в депресия, затова каза закачливо:
— Значи днес, в този свят ден, не си ходил на църква?
Диклън потръпна.
— Говориш като майка ми. Забравих.
Тя повдигна вежди.
— Струва ми се, че имаш нужда от всички благословии, които можеш да получиш.
Лена потърка палец в петното на челото си, после размаза пепелта и по челото на Диклън. Жестът й го накара да се усмихне.
— Това вероятно е светотатство, но все пак благодаря. Колко е часът? — попита, като погледна часовника си и изруга. — Трябва да занеса тоя шибан часовник на поправка. Вечно спира. Знам, че е минало обяд, но със сигурност не е полунощ.
— Някъде около пет е. Каза ми да дойда рано.
— Да, така беше. Защо не се върнем в къщата да пийнем по едно вино?
Лена го наблюдаваше внимателно първите пет минути, но той изглеждаше абсолютно спокоен и стабилен, докато избираше виното. После извади красиви старинни чаши от новия си шкаф.
Признаваше си, че я беше уплашил, и то много. Беше сигурна, че е възнамерявал да нагази във водата и да се удави сред лилиите точно както бе направил Люсиен Мане. Тази мисъл я накара да се сети и за други неща.
— Диклън…
— Имам пържоли и скара — заяви той, докато наливаше виното, твърдо решен да се съсредоточи върху обикновените неща, за да запази спокойствието си. — Всички истински мъже могат да правят пържоли на скара. Ако ми кажеш, че не ядеш червено месо, ще трябва да се задоволим със замразена пица.
— Ако ям месо, защо трябва да се интересувам какъв цвят е? Хайде да излезем навън и да поседнем. Искам да споделя с теб една идея.
Отидоха до двете дървени щайги, които Диклън използваше за столове, и седнаха.
— Ами ако не става дума само за духове? — попита тя.
— О, това е адски развеселяваща мисъл. Какво друго има тук? Вампири? Върколаци? Или зомбита. Да, сега вече ще спя много по-добре.
— Какво мислиш за прераждането?
— Отминал живот? Рециклиране на души? — сви рамене Диклън. — Не знам.
— Тази идея винаги ми се е струвала логична и справедлива. Всеки заслужава повече от един шанс, нали? Може да си спомняш неща, които са станали тук преди много години, просто защото си живял тук в някой отминал живот. Може да си Люсиен и след всички тези години да си се върнал тук заради Абигейл.
— Романтична идея. Аз ще съм Люсиен, ако ти си Аби.
— Нямаш право на избор. А ако ще се подиграваш на идеята ми, няма да кажа и дума повече.
— Добре, добре, не се ядосвай — усмихна се той и отпи от виното. — Значи теорията ти е, че тези неща се случват, защото в предишния си живот съм бил Люсиен Мане.
— Не е по-налудничава от наличието на духове в къщата, което ти приемаш с лекота. И би обяснила защо си купил тази къща и защо работиш толкова усърдно, за да възстановиш красотата й. А и как си видял обзавеждането на спалнята горе.
— Прераждане — повтори Диклън. — Звучи по-добре от тумор в мозъка.
— Какво?
Той поклати глава и отпи отново.
— Нищо.
— Мислиш, че имаш тумор в мозъка? Ама че дивотия.
Гласът й прозвуча по-рязко, отколкото й се искаше, затова продължи с по-нежен тон: