Безсмъртие в смъртта

След като остави съобщения за Пийбоди и за Фийни, тя реши, че е крайно време да се прибере у дома.

Лошото й настроение се помрачи още повече, когато включи телефонния секретар в колата си и чу гласа на Рурк.

— Не успях да се свържа с теб, лейтенант. Налага се спешно да замина за Чикаго и вероятно вече ще бъда там, когато получиш съобщението. Ако не успея бързо да се справя с проблемите, ще пренощувам там. Ще отседна в „Ривър Палас“, където можеш да ме потърсиш при необходимост. До утре, скъпа. Гледай да не работиш през цялата нощ — нали знаеш, че веднага ще позная.

Ив нервно изключи секретаря и промърмори:

— По дяволите, че какво друго ми остава? Не мога да заспя, когато не си до мен.

Като премина с колата през електронно охраняваната врата на парка, забеляза, че къщата е ярко осветена и за миг се обнадежди. Каза си, че Рурк е отложил срещата, уредил е проблема или пък е изпуснал самолета. Най-важното бе, че си е у дома. Усмихна се щастливо и тръгна към салона, където ехтеше смехът на Мейвис.

Влезе и видя четирима души с чаши в ръце, но Рурк не беше сред тях. „Бързо се ориентираш в обстановката, лейтенант“ — помисли си мрачно и се огледа. Другите още не я бяха забелязали.

Мейвис продължаваше да се залива от смях. Носеше тоалет, който минаваше за домашен единствено според нейните представи: червен, плътно прилепнал към тялото й костюм, обшит със сребърни звезди, върху който бе облякла прозрачна зелена блуза. Притискаше се до Леонардо, може би за да запази равновесие, тъй като обувките й бяха с тънки, осемнайсетсантиметрови токчета. Дизайнерът я прегръщаше през кръста, а в другата си ръка държеше чаша с някакво бистро и пенливо питие.

Непозната жена се бе настанила до чинията със сандвичи и ги унищожаваше с бързината и прецизността на промишлен дроид, изработващ компютърни чипове. Косата й беше ситно накъдрена и боядисана в крещящи цветове. На едното й ухо висеше халка, към която бе прикрепена верижка, преминаваща под заострената й брадичка и достигаща до другото й ухо, където беше закопчана с клипс, унесен с огромен скъпоценен камък. На едната й буза бе татуирана розичка. Над зеленикавосините й очи, като крила на птица, се виеха пурпурни вежди.

Пурпурен беше и мини сукманът й, който едва стигаше до чатала й. Беше прикрепен с тиранти, поставени така, че да прикриват зърната на голите й гърди, наподобяващи малки пъпеши.

До нея се бе разположил мъж, върху чието голо теме сякаш беше татуирана географска карта. Той носеше очила с розови стъкла и отпиваше от виното си. Ив предположи, че непознатият се наслаждава на най-скъпото бяло вино от запасите на Рурк. Вместо риза мъжът носеше нагръдник с цветовете на американското знаме, а широките му бермуди достигаха до костеливите му колене.

Ив изпита непреодолимо желание незабелязано да се промъкне на горния етаж и да се заключи в кабинета си.

Внезапно зад гърба й прозвуча смразяващият глас на Съмърсет:

— Вашите гости ви очакват.

— Слушай, приятел, това не са мои…

— Далас! — изпищя Мейвис и се заклатушка на невъзможно високите си токове, сетне сграбчи Ив в прегръдката си, олюля се, и двете за малко не се стовариха на пода. — Защо закъсня толкова много? Рурк трябваше да замине, обаче каза, че няма нищо против да поканя Биф и Трина. И двамата умират да се запознаят с теб. Леонардо ще ти приготви нещо за пиене. Хей, Съмърсет, сандвичите са вълшебни. Толкова си мил!