Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Сега, когато Холтспър й бе представен от нейния брат с разрешение на баща й, защо трябваше да страни от него? Дори и срамежливостта не беше добро извинение за нейната сдържаност. Трябваше да го заговори от балкона. Трябваше да го поздрави с „добре дошъл“ в дома й. Сигурно я беше видял на прозореца! Какво ли си е помислил за нейното отдръпване — сякаш за да се скрие от погледа му? Едва ли би го сметнал за учтивост! Възможно е да си е помислил, че тя е обидена от нещо, може би тъкмо от това, което й направи такова впечатление — тържественото показване на нейната ръкавица?
Може би той ще се оскърби от срамежливото й държание и ще свали любовния знак от шапката си? Как да му разкрие колко е щастлива, че ръкавицата е там? Как да му каже, че тя с радост му разрешава да я носи?
— Ако можех да намеря другата — каза си тя тихо, — щях да я нося така, че той да я види — на ръката ми, на гърдите ми, на шапката ми, — както той носи другата на касторената си шапка. Само за миг тя без думи ще му каже какво желая. Уви! Аз загубих другата. Сигурно съм я загубила. Търсих навсякъде, но напразно. Къде съм я дянала? Боя се, че това е лош знак — да я загубя тъкмо сега! Ако си отиде така, както дойде — подхвана тя отново мисълта си, — няма да имам никаква възможност да говоря с него, дори няма и да се поздравим. Той едва ли ще поиска да ме види. Може би няма да погледне назад. А не мога да го повикам. Какво да сторя?
Настъпи пауза, сякаш мислите й бяха заети с изготвянето на някакъв план.
— Ха! — извика най-после тя, преструвайки се, че търси с поглед някого в парка. — Дали Лора и Уолтър се разхождат из парка? Да отида ли да ги потърся?
Предлогът беше измислен така само за да задоволи естествения инстинкт на моминската свенливост. Той тури край на борбата между скромността и силното чувство, което воюваше срещу нея.
Мериън сложи шапката си и пусна воала, за да пази лицето й от слънцето — а може би и за да скрие моминския руменец, който мислите й бяха извикали, — слезе долу и тръгна по измислената от нея работа.
Ако наистина имаше желание да намери тези, които тръгна да търси, тя беше осъдена на разочарование. Защото излизайки от къщата, тя тръгна в една определена посока, по която едва ли бяха тръгнали Уолтър и Лора Лъвлейс в този час — по пътеката, която водеше право към западния вход на парка.
Да беше потърсила в саксонския лагер, тя може би щеше да намери отсъствуващата двойка, макар да беше повече от сигурно, че никой от двамата нямаше да й благодари за направения труд.
Но тя пое обратната посока и след като измина дългата алея с бавни, провлечени стъпки, стигна до старата, обрасла с бръшлян порта, която водеше към главния път за Оксфорд.
Уплашена, че е отишла толкова далеч в такъв късен час — защото слънцето вече се беше скрило зад дърветата, — тя се обърна и тръгна обратно към къщата.
Вярно, че по лицето й имаше израз, който издаваше нещо като страх, но той не беше от тревогата поради късния час, нито от разстоянието, което я делеше от дома й — това беше по-скоро страх, извикан от чувството, че върши нещо, което би я изложило на порицание и срам.
Мериън Уейд бе пред прага на подобно деяние. Тя отдавна беше изоставила намерението, с което се самозалъгваше, когато тръгна, и с което се опита да успокои угризенията на съвестта си. Тя вече не търсеше нито Лора Лъвлейс, нито Уолтър Уейд; търсеше тоя, който сега й беше по-скъп от братовчедка й и брат й. Чакаше Хенри Холтспър, благородния кавалер, чийто образ беше изцяло завладял сърцето й — тя го очакваше с цялото нетърпение, което силното чувство може да породи.
Вече се здрачаваше, но при все това всеки, който вървеше надолу по алеята, можеше, да забележи нещо бяло, което се появяваше от време на време между дърветата, ограждащи алеята. Белият предмет се спираше за миг и след това отново изчезваше, за да се появи пак на друго място, по-близо до къщата. Силните очи биха могли да видят, че това е глава на жена с бяла шапка и воал, модерни но онова време.
Хенри Холтспър ги забеляза, като яздеше надолу по хълма, след като се бе сбогувал със сър Мармадюк Уейд. Той предположи, че това е селска девойка, която идва насам, защото при тази светлина и на такова разстояние кой би могъл да различи селянката от кралицата?
Ако знаеше коя е, ако знаеше, че светлият предмет, който се движеше като метеор между дърветата, е хубавата Мериън Уейд, кръвта му щеше да заиграе от главата до петите.
Но той не подозираше подобно нещо. Беше така разочарован, дето напусна къщата, без да види Мериън, че дори за миг не можеше да си представи голямото щастие, което го очакваше.