Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Глава XXVII. Под дърветата
Мериън Уейд беше сама както преди, застанала до, прозореца си под арката, образувана, от разтворените завеси — както преди с поглед прикован в желязната порта и обвитите в бръшлян колони.
Всичко беше както преди: пъстрите крави лениво се разхождаха по моравата, еленът пасеше на ливадата и птичките пееха нежните си песни или прехвръкваха от шубрак на шубрак.
Само слънцето се беше преместило. Слизайки надолу по небето, то все повече и повече потъваше — леко и бавно, върху легло от червени облаци. Хребетите на Чилтърн бяха порозовели, а билото на хълма Бикън изглеждаше обхванато от пламъци както някога, когато червените огньове по него предупреждаваха за приближаването на вражеска флота по каналите на Севърн.
Колкото и блестящ и хубав да беше залезът, Мериън не го забелязваше или ако го забелязваше, очите й не се застояваха дълго, за да му се възхищават.
Онова малко пространство с ръждиво желязо и посивял каменен зид, което се виждаше под надвисналите клони на дърветата, беше за нея много по-привлекателно от красивия залез.
Мислите й течаха така: „Уолтър каза, че той ще дойде — може би когато се стъмни. Това е посещение за татко — само за него! Каква ли е целта му? Може би нещо във връзка със сполетялата ни неприятност? Казват, че той бил против краля, за народа. Затова Дороти Дейръл говореше с пренебрежение за него. А аз? Не! Никога, никога! Тя каза, че той навярно е от селски произход. Това е клевета. Ако той не е благородник, значи аз не мога да различавам кой е джентълмен. Какво да мисля за вчера — за това момиче и нейните цветя? По-добре да нямаше празненство. Никога вече няма да отида на подобно забавление! Толкова щастлива бях, като видях ръкавицата си на шапката му. Ако вече я няма и онези цветя са я заместили, не искам да живея — нито ден, нито час повече!“
Държанието и мислите на Мериън Уейд внезапно се промениха.
Някой беше отворил портата! Беше мъж — ездач, яхнал черен кон!
Инстинкт, по-силен от обикновения, й помогна да разпознае приближаващия се конник. Очите на любовта не се нуждаят от помощта на далекогледа, а Мериън гледаше с влюбени очи.
— Той е! — повтори тя съвсем уверено, когато кавалерът излезе от сянката на дърветата и се заизкачва по хълма. Мериън не откъсваше напрегнатия си поглед от приближаващия ездач и продължи да се взира в него, докато той стигна на сто ярда от окопа около къщата. Човек можеше да помисли, че тя все още не е сигурна дали е той.
Но погледът й не беше отправен нито към лицето, нито към фигурата му, а към периферията на филцовата му шапка, където нещо бяло привличаше вниманието й. То скоро заприлича по форма и размери на дамска ръкавица, чиито бели пръсти стърчаха към върха на шапката и ясно се открояваха върху тъмния фон.
— Ръкавицата — моята ръкавица! — извика тя задъхано, сякаш това откритие я освободи от някакво страшно напрежение. — Да, тя все още е там. О, щастие!
Но изведнъж някакво противоположно чувство възпря победния възторг. Нещо червено се подаваше изпод панделката на шапката, близо до ръкавицата. Цвете ли беше това?
Цветята на Девойката Мариан имаха същия цвят. Дали не беше едно от тях?
Подозрението изчезна така бързо, както се беше породило. Червеният предмет искреше на слънцето. Това не беше цвете, а клипсът, с който бе прикрепена ръкавицата. Мериън помнеше клипса. Беше го забелязала предния ден.
Тя отново се успокои. Сърцето й беше по-радостно от всякога. Беше твърде щастлива, за да продължава да се вглежда в това, което й даваше успокоение. Тя не искаше да показва поруменелите си страни на човека, който я накара да се изчерви, затова се скри зад завесата, за да изживее ненаблюдавана един вълнуващ миг.
Щастието не й попречи да ре върне отново на прозореца, но беше късно — кавалерът вече пресичаше цветната градина. Но все пак тя знаеше, че сега той е влязъл в къщата и в този миг долу в библиотеката води с баща й обещания разговор. Тя не знаеше целта на посещението му, но едва ли беше заради нея. Предполагаше само, че е във връзка е политическите събития, който се разискваха във всеки дом — дотолкова, че чувствата в семейството се разединяваха и се внасяше смут в спокойствието на не един щастлив дотогава дом.
Тя съзнаваше, че Хенри Холтспър е дошъл само при баща й. Той беше дошъл и можеше да си отиде така, както беше дошъл, без тя да успее да размени нито дума с него. И когато помисли за това, съжали, че се е отдръпнала от прозореца. С това тя изгуби случая, който отдавна очакваше и напразно търсеше.
Само няколко думи си бяха казали те вчера, обикновените церемониални фрази при запознаване, след което дуелът неочаквано ги беше разделил.