Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
И кръвта му наистина заигра от главата до петите — и всяка вена в тялото му затуптя, когато той застана срещу приближаващата се фигура и видя не селянка, а несравнимата Мериън Уейд, която изцяло бе завладяла мислите му.
По-скоро инстинктивно, отколкото преднамерено той спря внезапно коня си, сякаш бе застрашен от неочаквана опасност, свали касторената си шапка и се поклони дълбоко, чак до седлото.
В съшия миг от устните му се отрониха може би за поздрав, а може би и от изненада думите:
— Госпожица Мериън Уейд!
Настъпи неловко мълчание — можеше ли да бъде другояче?
То трая малко. Хенри Холтспър беше на повече от тридесет години, а Мериън Уейд — вече на двадесет. Чувството, породило се между тях, не беше увлечението на първата младост. За него това беше любовта на зрялата възраст; за нея — чувство, което имаше за обект истински мъж — мъж зрял, с минало, с което можеше да се гордее, мъж, по чието лице личаха следите от благородни дела, чийто романтичен вид говореше за истински героизъм.
За Мериън това беше първата любов — първата, която можеше да се нарече истинска. За Холтспър може би това щеше да бъде последната любов в живота му, най-силната, защото сърцето вече не може да се надява за друга.
Не беше прилично девойката да заговори първа и макар да не знаеше, какво да каже, Холтспър се опита да наруши това неловко мълчание.
— Простете ми, че прекъснах разходката ви! — каза; той, като видя, че тя спря и застана срещу него. — Искам честно да призная, че търсех случай да говоря с вас. Неприятната случка вчера, на която, вярвам, сте били свидетелка, ми попречи да ви видя повторно. А сега точно си мислех, че вчерашното нещастие отново ме е сполетяло, когато вие се появихте. Надявам се, госпожице Уейд, че не сте обидена, загдето така, ви спирам.
— О! Не, разбира се — отговори тя, малко изненадана и засегната от деловия му тон. — Били сте при баща ми, предполагам?
— Да — отговори кавалерът, също тъй смразен от безразличния въпрос.
— Надявам се, сър — каза Мериън малко по-топло, — че не сте ранен при вчерашния дуел?
— Благодаря, госпожице Мериън! Ни най-малко. Освен…
— Освен какво, сър? — попита дамата разтревожено.
— Освен това, че очаквах две хубави очи да се усмихнат на жалката ми победа.
— Ако моите очи не са ме излъгали, вие не останахте разочарован. Там имаше една жена, която не само се усмихна, но дори увенча победата ви с цветя! И това беше съвсем естествено, защото изтеглихте шпагата си, за да защитите именно нея.
— Ах! — отвърна кавалерът, който изглежда сега за пръв път си спомни случката с поднесените цветя. — Вие говорите за селската девойка, която представляваше Девойката Мариан! Струва ми се, че тя наистина тикна цветя в ръката ми, макар че ми дължи много по-малко благодарност, отколкото си мисли. Аз не се спречках, за да защитя нея, а за да накажа един нахалник. Всъщност съвсем бях забравил за цветята.
— Наистина ли? — възкликна Мериън и поруменя от радост, която тя искаше да прикрие. — Така ли отвръщате на благодарността? Струва ми се, сър, че би трябвало да я цените малко по-високо.
— Зависи — отговори кавалерът, учуден от отговора — дали благодарността е заслужена. Аз смятам, че момичето съвсем не ми дължи благодарност. Държанието на кирасирския капитан беше оскърбление за всички присъствуващи. Но сега, щом трябва да призная, ще кажа, че заради другиго вдигнах хвърлената ръкавица.
Мериън погледна малката ръкавица, поставена кокетно върху шапката па кавалера. Стори и се, че той наблегна особено на израза „вдигнах ръкавицата“. Но погледът й беше бърз и неуловим, сякаш се страхуваше да не издаде вълнуващите я мисли, които думите му предизвикаха.
В разговора настъпи пауза — ново неловко мълчание, защото никой не знаеше какво да каже, — всеки се страхуваше да не се изложи с някоя твърде обикновена забележка.
Мериън си спомни думите на кавалера. Тя тъкмо щеше да поиска от него обяснение на значението им, когато той и помогна, като продължи да говори.
— Да — каза той, — има случаи, когато човек не заслужава благодарност дори за нещо, което може да изглежда като почтена постъпка. Например, ако човек намери нещо изгубено и го върне на собственика му с истинско нежелание, и то след като го е задържал дълго време.
Докато говореше, Холтспър посочи ръкавицата на шапката си. По лицето на Мериън се четяха смесени чувства — смущение и радост.
Тя беше твърде засрамена, за да отговори.
Кавалерът продължи двусмислено:
— Тъй като този, който е намерил предмета, няма право на него, трябва да го върне. Това е обикновена честност и не заслужава благодарност. Ето например аз намерих тази хубава ръкавица. И колкото и да искам да я задържа като спомен за един от най-щастливите мигове в моя живот, аз се чувствувам принуден от правилата на честта и честността да я върна на нейния собственик — освен ако този собственик, като знае колко много я ценя, се съгласи да ми я остави.