Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Дръпнах юздите на коня. Поех между гробовете. Стъпих на пътеката чак пред градските стени. Луната ярко осветяваше пътя ми.
„Байрон!“ Огледах се. „Байрон!“ Лавлейс стоеше където го бях оставил — същество с ярка красота между обраслите в бръшлян гробове. Златистата му коса сякаш гореше, а очите му светеха. „Байрон“, извика той силно, „послушайте ме — това е положението! Тук, в тези спокойни градини, кучетата лапат своята плячка. Малките птици се хранят с червейчета. В природата няма нищо друго, освен вечно разрушение. Вие сте хищник, вече не сте човек, не сте каквото бяхте! Не знаете ли, че по-големият винаги изяжда по-малкия?“ Изведнъж се разсмя. „Байрон“, чух шепота му в съзнанието си, „ние ще пием заедно.“ Потръпнах — сякаш кръвта ми се превърна живак, блестящ като луната. Когато вдигнах очи км Лавлейс бе изчезнал.
Не го видях в продължение на три дни. Думите му ме бяха смутили, но същевременно и възбудили. Започнах да се поддавам на това, в което се бях превърнал. Не каза ли Лавлейс самата истина? Чувствах се пропаднало същество — страшно и същевременно романтично състояние. Хобхаус, в който имаше толкова сатанински дух, колкото и в пушената сьомга, започна да ме дразни — карахме се непрекъснато и започнах да си мисля дали все пак няма да е по-добре да се разделим. Когато спомена, че мисли да се прибира вкъщи, не го разубедих, нито му обещах, че и аз ще сторя същото. Мисълта за насладите на Лавлейс продължаваше да ме изпълва с ужас — боях се, повече от всичко, че ще ги опитам, след което и в мен ще се разбудят още по-жестоки желания. Затова затаих намеренията си и зачаках Лавлейс да ме потърси отново. През цялото време дълбоко в душата си се надявах, че изкушенията му ще се окажат достатъчно силни, за да ме накарат да остана.
Дойде денят на нашето посещение при султана. Двайсет души, все англичани, бяхме подложени на тази мъчителна привилегия. Моят гид от преди три дни се намираше сред нас, както и Лавлейс, появил се в последната минута. Той ни видя, усмихна се, но не каза нищо. Докато чакахме в султанската зала, застана точно зад мен. Най-сетне цялата досадна работа тръгна към приключване. Лавлейс се навърташе до мен и Хобхаус.
Моят гид приближи с пламнали от възбуда очи. „Вие изведохте невероятно впечатление на султана“, каза ми той. Аз възпитано наведох глава. „Да, Байрон, наистина“, възкликна той. „Разкошните ви дрехи, необикновената ви външност ви откроиха и ви превърнаха в обект на особено внимание.“ Тук мъжът замълча, изкиска се и се изчерви.
„Какво има?“ попита Хобхаус.
Моят гид отново се засмя и се обърна към мен. Запелтечи, преглътна и се овладя. „Султанът каза, че въобще не сте мъж.“
Смръщих чело и изстинах. Погледнах към Лавлейс — той ми отвърна със злобна усмивка. „Не съм мъж“, повторих бавно. „И какво има предвид?“
Лицето на човека стана още по-червено. „Знаете ли, Байрон“, запелтечи той, „султанът мисли, че сте жена в мъжки дрехи.“ Поех си дъх и с облекчение се усмихнах. Моят водач също се засмя. Най-широка бе усмивката на Лавлейс.
Той дойде при мен същата нощ, когато Хобхаус вече спеше. Постояхме заедно на покрива на къщата, подложили лицата си на лунните лъчи. Лавлейс извади камата си и погали тънкото, безмилостно острие. „Великият турчин се оказа само един капризен сводник, не смятате ли?“, попита той.
„Защо?“
Лавлейс оголи зъби, после изпробва острието върху палеца си. „Щом ви взе за мръсница.“
Вдигнах рамене. „По-добре това, отколкото да разбере какво представлявам всъщност.“
„Аз, сър, ще му поискам реванш за това неблагоразумие!“
Взрях се в светещите очи на Лавлейс. „Нямам нищо против хората да ме намират за красив.“
Лавлейс се ухили. „Така ли, сър?“ Обърна се, за да погледне към морето под сарая, после мушна камата обратно в ножницата й. „Нямате ли?“
След това започна да си тананика някаква оперна ария. Наведе се и измъкна от неизвестно как появила се торба няколко бутилки. Отвори една и помириса златистия парфюм на кръвта. „Благодатният сок“, рече Лавлейс и ми подаде шишето. „Смесил съм я с най-хубавата мадейра на света. Пийнете си, Байрон, защото тази нощ ще ни трябват сили.“ После вдигна втора бутилка. „Да вдигнем тост.“ Той се усмихна. „За необикновените преживявания, които ни чакат тази нощ.“
Скоро се напихме от коктейла кръв и вино. Не, не се напихме, по-скоро възприятията ми станаха по-богати от всякога. Усещах как в тялото ми се надига силна радост. Облегнах се на стената и се загледах в изпълнения с кубета силует на дребния град. Звездите над сарая сякаш грееха, също като моята нетърпелива жестокост. Разбирах, че Лавлейс печели душата ми. Той ме прегърна, тихо припявайки поредната ария. После заговори. „Вие сте същество с голяма сила. Искате ли да видите какво можете?“ Усмихнах се плахо. „Това ще ви изтощи, Байрон, но вие имате сили, нищо че сте млад и нямате голям опит.“