Жестоко и необичайно

— Би трябвало. Беше екзекутиран на тринайсети декември, в понеделник. Който и да е проникнал в директорията ми, направил го е на шестнайсети декември, в четвъртък следобед. По това време аз правех аутопсия на Еди Хийт, а Сюзън беше в кабинета ми на горния етаж и както предполагах, си почиваше, след като разля формалина.

— Странно. — Той се намръщи. — Ако предположим, че именно Сюзън е проникнала в директорията ти, защо се е интересувала от аутопсионния протокол на Уодел? Ако това е търсила. Тя е присъствала по време на неговата аутопсия. Какво би могла да намери в протокола, нещо, което не е знаела?

— Не мога да се сетя за нищо подобно.

— Е, нека зададем въпроса по друг начин. Има ли нещо, свързано с аутопсията, което тя не е могла да научи в нощта, когато трупът му е бил докаран в моргата? Или може би е по-добре да кажа в нощта, когато един труп е бил докаран в моргата, тъй като вече не сме сигурни, че това е бил трупът на Уодел — мрачно добави той.

— Не е могла да види лабораторните изследвания — казах. — По онова време резултатите от тях още не бяха пристигнали. Някои идват след седмици.

— И Сюзън е знаела това.

— Положително.

— И твоят административен секретар също?

— Несъмнено.

— Трябва да има и нещо друго — рече той.

Имаше и нещо друго, но когато се сетих за него, все още не можех да си представя колко е важно.

— Уодел или който и да е бил на негово място имаше в задния джоб на панталона си плик, за който държеше да бъде заровен заедно с него. Фийлдинг е могъл да отвори този плик едва след като се е качил на горния етаж е документацията след аутопсията.

— Значи в онази нощ Сюзън не е знаела какво има в плика? — възбудено попита Уесли.

— Точно така. Не е могла да знае.

— И имаше ли нещо важно в този плик?

— Само няколко данъчни квитанции и сметки от ресторант.

Уесли се намръщи.

— Квитанции и сметки — повтори той. — Какво, за бога, е правил с тях? При теб ли са?

— В досието му са. — Извадих фотокопията. — Всичките са от една и съща дата — трийсети ноември.

— Някъде по това време Уодел е бил прехвърлен от Мекленбърг в Ричмънд.

— Точно така. Станало е петнайсет дни преди екзекуцията — съгласих се аз.

— Трябва да проверим номерата на тези квитанции, да разберем къде са били издадени. Може да се окаже важно. Много важно, ако се имат предвид нашите предположения.

— Че Уодел е жив ли?

— Да. Вероятно по някакъв начин е станала размяна и той е бил освободен. Може би човекът, който е отишъл на електрическия стол, е държал тези квитанции в джоба си, защото е искал да ни подскаже нещо.

— Откъде е могъл да ги вземе?

— Навярно го е направил по време на пътуването от Мекленбърг до Ричмънд, когато е имало идеална възможност за такова нещо — отговори Уесли. — Може би двама мъже са били закарани от Мекленбърг в Ричмънд, Уодел и някой друг.

— Предполагаш, че са спрели, за да се нахранят?

— Когато водят осъден на смърт, пазачите нямат право да спират по пътя. Но ако е имало някакъв заговор, всичко е могло да се случи. Може да са спрели, за да вземат нещо за ядене и точно тогава Уодел да е бил освободен. После другият затворник е бил откаран в Ричмънд и е бил затворен в килията на Уодел. Помисли малко. Възможно ли е било някой от пазачите или някой друг от Спринг Стрийт да познае, че докараният затворник не е бил Уодел?