Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— Ще ви се отрази добре — рече Роуз и надраска на едно листче номера на семейство Уесли. Тя не разбираше, че моето желание не е да си почина в някой хотел е пет звезди. За миг очите й се напълниха със сълзи, когато й казах да съобщи на Марино къде се намирам, за да може да ме намери, в случай че имаше нещо ново около убийството на Сюзън.
— Моля те, на никой друг не казвай къде съм — добавих.
— През последните двайсет минути се обадиха трима репортери — отвърна тя. — Включително и от „Уошингтън Поуст“.
— С никого няма да обсъждам убийството на Сюзън. Кажи им, както обикновено, че очакваме да получим резултатите от лабораторията. Просто им кажи, че съм извън града, че не съм на разположение.
Докато пътувах на запад към планините, в главата ми се въртяха натрапливи образи. Виждах Сюзън с развлечената й работна престилка и лицата на майка й и баща й, когато Марино им каза, че дъщеря им е мъртва.
— Добре ли си? — попита ме Луси. Откакто бяхме излезли от къщи, почти не откъсваше очи от мен.
— Просто съм много заета — отговорих аз и се постарах да се съсредоточа върху пътуването. — Ще ти хареса да караш ски. Имам чувството, че ще станеш добра скиорка.
Тя мълчаливо впери поглед в предното стъкло на колата. Небето беше бледосинкаво, а в далечината се извисяваха планините, сякаш поръсени със сняг.
— Съжалявам за станалото — рекох аз. — Имам чувството, че всеки път, когато ми идваш на гости, нещо се случва и аз не мога да ти обърна внимание.
— Няма защо да ми обръщаш внимание.
— Някой ден ще ме разбереш.
— Може би и аз съм същата, когато става въпрос за работа. Всъщност може би от теб съм се научила на това. Сигурно ще успея в работата като теб.
Настроението ми беше ужасно. Бях доволна, че нося слънчеви очила. Не исках Луси да види очите ми.
— Знам, че ме обичаш. Само това има значение. Знам, че мама не ме обича — добави племенницата ми.
— Дороти те обича, доколкото може.
— Ти си абсолютно права. Обича ме колкото може, което не е много, защото не съм мъж. Тя обича само мъжете.
— Не, Луси. Майка ти всъщност не обича мъжете. Те са симптом на натрапливия й стремеж да намери някой, който ще направи от нея едно цяло. Не разбира, че това зависи от самата нея.
— Единственото сигурно нещо в цялата работа е, че все намира разни негодници.
— Съгласна съм, че средният й резултат досега не е задоволителен.
— Аз няма да живея като нея. Не искам въобще да приличам на нея.
— Ти не приличаш на нея — казах аз.
— Прочетох в една брошура, че там, където отиваме, се занимават и със стрелба по подвижна мишена.
— Занимават се с най-различни неща.
— Взе ли поне един от револверите?
— Там не стрелят с револвери, Луси.
— Стрелят, ако са от Маями.
— Ако не престанеш да се прозяваш, ще заразиш и мен.
— Защо не взе поне един пистолет? — настояваше тя.
Ругерът беше в куфара ми, но не исках тя да знае.
— Какво толкова се притесняваш за това? — попитах.
— Искам да се науча да стрелям добре. Толкова добре, че да улучвам дванайсетицата на часовника всеки път, когато се опитам — сънливо добави тя.
Сърцето ме заболя, когато тя сгъна якето ми и го подложи под главата си вместо възглавница. Легна до мен и заспа, темето й се докосваше до бедрото ми. Луси не знаеше колко силно се изкушавах моментално да я върна обратно в Маями. Но си личеше, че долавя страховете ми.
Хотел „Хомстед“ бе построен върху парцел от петнайсет хиляди акра в Алегенските планини, главната му сграда бе от тъмночервени тухли с високи бели колонади. Белият му квадратен купол имаше по един часовник на всяка от четирите си страни, като и четирите часовника показваха еднакво времето и се виждаха отдалеч, а тенискортовете и игрищата за голф бяха побелели от сняг.
— Имаш късмет — рекох на Луси, когато двама любезни мъже в сиви униформи пристъпиха към нас. — Тук има страхотни условия за каране на ски.
Бентън Уесли бе изпълнил обещанието си и когато отидохме на рецепцията, веднага ни дадоха резервираната за нас стая. Той ни беше запазил стая за двама с остъклени врати, водещи към балкона с изглед към казиното, а на масата имаше букет цветя от него и от Кони. На картичката пишеше: „Ще се срещнем на пистите. Записали сме Луси за урок в три и половина.“
— Трябва да побързаме — казах на Луси, когато отворихме куфарите си. — Твоят първи урок по ски започва точно след четирийсет минути. Пробвай ето тези. — Хвърлих й чифт червени скиорски панталони, яке, ръкавици, чорапи и пуловер. — Ако ти трябва и нещо друго, ще го имаш по-късно.
— Нямам тъмни очила — отвърна тя, докато навличаше яркосин пуловер. — Ще ослепея от снега.