Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Бягай, Шалот! — извика той.

Бях твърде пиян и когато Брусак изчезна в мрака, нас с Капот ни хванаха и ни държаха, докато пристигна нощната стража. Ръцете ни бяха вързани заедно и сред дрънченето на оръжия и тропането на стрелците ни откараха под тъмните сводове на затвора Шатле и ни хвърлиха в дълбоката тъмница под кулата.

На другата сутрин ни изправиха пред съда. Капот, все още пиян, се клатеше и се оригваше, когато прочетоха присъдата. Аз се опитах да споря с тях, но така се издадох, че съм англичанин. Съдбата ми беше решена. Осъдиха ни като двама от най-опасните престъпници в границите на Париж — бунтовници, крадци и убийци, тясно свързани с някои от най-страховитите фигури от подземния свят. Трябваше да ни обесят на другата сутрин на Монфокон. Опитах да се моля и да споря, но ме пребиха и ме хвърлиха надолу по стълбите в килията; затвориха скърцащата врата и здраво я заключиха.

Капот моментално заспа на сламеника. Аз седях и се взирах в мрака, обгърнал коленете си. Виждах само Смъртта, която ми махаше и ми се усмихваше. В душния, вонящ на плесен въздух на тъмницата усетих как ме полазват тръпки. Кой щеше да ми помогне този път? Парижани едва ли биха пожалили англичанин, дори биха се зарадвали да ме видят как се гърча на края на въжето. Сетих се за Бенджамин и Уолси и ги наругах. Не можаха ли да направят нещо? Да разпитат? Да ме потърсят?

(„Не се надявайте на князе!“ — често цитира Библията моят капелан. Ритам малкия лицемер в кокалчетата и му казвам да продължава да пише.)

Прекарах нощта преди екзекуцията, заслушан в дрезгавите песни на Капот. Той каза, че не го е грижа за живота и няма причини да се бои от смъртта. Продължаваше да се държи безочливо и на следващата сутрин, когато кметът и охраната му от дванайсет войници на коне и десетима стрелци дойде да ни вземе. Вързаха ни и ни избутаха по стълбите на тъмницата на студения двор. Алената кола, в която караха осъдените, ни очакваше, украсена отстрани с черепи на обесени. Кметът излая някаква заповед и палачът с червената качулка се обърна, пожела ни добро утро, размаха камшика и подкара колата през портите на затвора по виещия се път към Монфокон.

Спряхме за малко при Манастира на Божиите невести, близо до пристанището Сен Северин. Тук добрите сестри ни подготвиха за последния ни път с парче хляб и чаша вино.

Сдъвках хляба и изпих виното на една глътка, за да спра да треперя, защото не исках да се опозоря. Капот беше груб като винаги, зяпаше сестрите, разменяше си шеги с палача, каза на игуменката да приготви още една чаша за на връщане. После кметът нареди да продължим и войниците тръгнаха напред, за да разпръскват тълпата, събрала се да ни види как умираме. Видях Брусак, бръкнал с една ръка в корсета на някаква уличница и с чаша вино в другата. Той се усмихна и мълчаливо вдигна чашата си. Изгледах гневно негодника. Ако си беше държал устата затворена, още щях да ям граниво месо и да подготвям заминаването си от Париж.

Най-после стигнахме бесилката и ако искате да си представите ада преди смъртта, идете до Монфокон. Ужасно място! Плоска продълговата могила, висока към пет метра, широка към десет и дълга около дванайсет, тя стои като грозна пъпка край Париж по пътя за „Сен Дьони“. От трите й страни има колонада върху издигната платформа. Тя се състои от шестнайсет колони, свързани на върха от тежки греди, с въжета и вериги, висящи от тях на малки разстояния. Тук можеш да обесиш жителите на малко село. В центъра на платформата има огромна варница, покрита с решетка, която се използва за освобождаване от труповете на обесените. (Знаете ли, че през лятото благородниците водят своите любовници тук на пикник? Представете си, да ядеш сладкиши и да пиеш вино под полюшкващите се трупове на обесените!)