Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Бенджамин скочи и от вълнение ритна стола си.
— Разбира се! — прошепна той. — Дионис е латинското име на Дьони. Монасите там сигурно пазят тайната на Селкърк!
Свалих крака от леглото.
— Да, ще намерим истината там, в едно очукано ковчеже.
Бенджамин ме изгледа с подозрение.
— Защо не отиде сам в „Сен Дьони“?
Потърках следата от въжето на врата си.
— Как пък не — отвърнах саркастично. — Английски просяк, облечен в дрипи, се завлича до вратите на абатството, моли да му дадат ковчежето и монасите с радост му се подчиняват.
Бенджамин се усмихна.
— Но сега ще го направят! — Той ми хвърли чисти дрехи. — С тези няма да приличаш на придворен, Роджър, но поне няма да изглеждаш и като просяк!
— Уморен съм — изхленчих. — Вратът още ме боли. Искам храна и вино, за да се уверя, че съм още жив.
Бенджамин се надвеси над мен, продълговатото му смугло лице беше изпълнено с тревога.
— Роджър — настоя той, — трябва да побързаме. Времето е от значение. Убиецът несъмнено върви по стъпките ни, а и трябва да разрешим тази загадка преди кралица Маргарет да замине за Шотландия. Трябва да отидем в „Сен Дьони“, да разкрием тайната на Селкърк и да се върнем в Англия възможно най-бързо.
Кимнах навъсено.
Господарят ми донесе нова чаша вино и купа мазна супа. Изядох я, преглъщайки като куче, после се преоблякох. Проклетият ханджия с глупава усмивка на слабото си лице, дойде да се поинтересува от здравето ми. Усмихнах му се зловещо и казах на Бенджамин да ме изчака на улицата. Приготвих се и слязох бързо при него. Тръгнахме по отъпканата пътека, пързаляхме се по замръзналата земя и ругаехме. Зад мен свещта, която внимателно бях поставил в сухата слама на тавана на „Златният петел“, свърши работата си и пламъците превърнаха отвратителния хан в пламтящ ад. О, да, отмъщението никога не е тъй сладко, както когато е заслужено.
Макар да се бях отървал от бесилката при Монфокон, мразовитият ден скоро развали настроението ми. Градът още беше скован от зимата и да вървиш през него беше мъчително трудно. Цялото тяло ме болеше, а раната в гърлото, възпалена от студа, стягаше в пръстен от болка врата и раменете ми.
Минахме покрай бесилките, където труповете на онези, които не бяха имали моя късмет, висяха замръзнали на въжетата, после излязохме през градската порта и се упътихме към абатството „Сен Дьони“. Бог ми е свидетел, то е величествена и внушителна сграда с високи каменни фронтони, ухилени фигури по водоливниците, огромни прозорци с цветни стъкла, кули, които пронизват небето и каменна резба на всеки корниз, колона и куличка. „Сен Дьони“ е гробницата на кралете на Франция, където те лежат в белите алабастрови саркофази и мълчаливо очакват Второто пришествие. Странно място, студено и мрачно. Абатството прилича на истински град; хамбарите, постройките и бараките му се разпростират на голяма площ, заобиколени от висока стена, която се охранява с войници в униформите на кралското семейство. Разбира се, ако бях сам, щяха да ме върнат. Но Бенджамин с отличния си френски и личната препоръка от английския кардинал скоро уреди да ни пуснат вътре. Неприветлив приор ни посрещна в стаята си и внимателно изслуша молбата на господаря ми.
— Много хора идват тук — каза той тихо на отличен английски. — Носят дарове и съкровища, които оставят на грижите ни. Някои се връщат, други не — приорът разпери ръце. — Те ни се доверяват — после погледна остро към Бенджамин. — Ще се закълнеш ли, че Селкърк е мъртъв?
— Да, отче.
— И тайната му може да застраши английския престол?
— Може би — отвърна Бенджамин. — Дотук тя стана причина за смъртта на поне трима добри мъже и може да причини убийството на други, включително на нас самите.
Приорът се размърда неспокойно зад писалището си и посочи към Библията, закачена с верига на големия аналой зад него.
— Закълни се в това! — дрезгаво каза той. — Закълни се, че говориш истината с ръка на Светото писание.
Бенджамин се подчини. С ръка върху дебелата, украсена със скъпоценни камъни книга, а другата вдигната нагоре, той тържествено се закле в името на Бога, че говори истината. Щом свърши, приорът кимна и каменното му лице се озари от лека усмивка. Той позвъни с едно малко звънче и когато влезе един млад монах, му прошепна нарежданията си. Чух името „Селкърк“ и някаква дата. Младежът кимна и тихо се отдалечи. Скоро се върна с малко, ожулено ковчеже, запечатано с восък, на който се виждаше гербът на абатството. Приорът счупи восъка и повдигна капака. Бръкна вътре и дългите му пръсти измъкнаха няколко късчета пергамент. После погледна учудено към Бенджамин.