Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Молех се, обещавах да се откажа от виното, горещите гърди и стегнатите бели бедра. (Разбирате колко бях отчаян!) Зад мен вълците виеха, сякаш бяха сигурни, че ще докопат плячката си и канеха останалите да се присъединят към пиршеството с вкусно английско месце. Тичах покрай залостени врати и прозорци със затворени капаци. Само тишина отвръщаше на виковете ми. Чувах стъпките на вълците, които се приближаваха. Понесе се нов смразяващ вой и мога да се закълна, че подуших горещия им, кисел дъх. (Впрочем, вълци са ме преследвали в още един случай, няколко години по-късно в заледения сняг в Московия, но нищо не беше така ужасно като онова кратко, отчаяно тичане в Париж.) Зърнах табела на кръчма с две червени ябълки и отново изкрещях.
Внезапно вратата се отвори, една ръка се протегна и ме дръпна вътре. Чух как някакво тяло се блъсна отвън, последва гневно ръмжене. Задъхан се огледах, забелязвайки ниските черни греди, дървените маси и дебелите лоени свещи, чийто мирис на граниво облъхваше замръзналото ми лице. Набит червендалест мъж с космати брадавици около устата ми се усмихна беззъбо, отвори капака и стреля с огромен арбалет. Чух жалостиво скимтене на животни, после припаднах.
Когато се свестих, мъжът с брадавиците (който се представи като Жан Капот) и приятелят му Клод Брусак, с лице на плъх, голям нос, мазна коса и най-наглите очи, които съм виждал, се бяха надвесили над мен и се опитваха да излеят в устата ми чаша посе17. Те се представиха като самозваните водачи на майотените, което на френски означава „тояги“, тайно общество на парижките бедняци, което нападало богатите и името му идваше от големите сопи, които носеха. Брат Йоаким, като много францисканци, трябва да е бил един от тях.
— Нямаш вид на умиращ — каза Брусак и очите му заискриха весело. — Затова лишихме вълците от храна. Ако не беше така, щяхме да те изхвърлим и да спасим някой друг нещастник.
Изправих се, за да покажа, че не съм храна за вълци. Капот ми донесе голяма чаша силно вино, затопли го с нажежена маша, донесе и варено месо с много подправки. После разбрах, че било котешко. Зададоха ми няколко въпроса и се отдалечиха, за да разговарят насаме, после се върнаха и ме поздравиха като свой човек. Бог знае защо ме спасиха. Когато ги попитах, те се разсмяха.
— Не обичаме вълци — ухили се Брусак, — независимо дали на два или на четири крака. Ти не си французин, нали? — добави той.
— Англичанин съм — отвърнах. — Но гладувам като всички французи!
Те се разсмяха и ме потупаха по гърба. Ако бях излъгал, сигурно щяха да ми прережат гърлото. Кълна се (не обръщайте внимание на капелана, който ми се хили), че срещнах повече християнска любов сред тях, отколкото където и да било на тази земя. Те приемаха всеки, който се закълнеше да пази тайна и се съгласеше да дели всичко с останалите, както направих аз веднага. Всичко, което притежавахме, беше откраднато, не от бедните, а от търговците, правниците, охранените и богатите. Онова, което не изяждахме, раздавахме; най-нуждаещите се получаваха най-много, а останалите — според нуждите си.
Скоро започнах да планирам заминаването си от Париж. Смятах, че Бенджамин е умрял от болест или е бил убит. Щеше да ми трябва сребро, за да стигна до брега и да премина през Тесните морета18. Веднъж Брусак ме попита какво правя в Париж и аз му казах. Той се заинтригува от убийството на Селкърк.
— Съществува тайно общество — промърмори той. — Англичани, които избягали, след като вашия Ричард III бил убит при Босуърт. Те имат своя емблема — той сви вежди и лицето му сякаш се скри зад големия нос. — Символът им е животно… леопард? Не, не, бял глиган. Les Blancs Sangliers!
По онова време вече не ме беше грижа. През зимата на 1518-та ме интересуваше само оцеляването, а животът в Париж беше труден. Коледа и Богоявление отминаха с коледни песни в църквата, но никой не смееше да излиза нощем. Но всяко зло за добро. Вертепите бяха празни, дамите на нощта — добре отпочинали и повече от готови да приемат хляб или кана вино вместо сребро. Мисля, че бях доволен. Не кроях планове. Винаги следвам Светото писание: Доста е на всеки ден злобата му. Бях натъпкан с печено котешко, което е една от причините, че сега не мога да понасям тези животни. Когато видя някоя, си спомням ужасната миризма на яхнията на Брусак и ми се повдига.
(Глупавият капелан клати кратуната си. „Аз не бих ял котешко“ — мърмори той.)
Напротив, щеше. Повярвайте ми, когато си гладен, наистина гладен, няма нищо по-вкусно от охранен плъх или добре опечено котешко бутче!
17
Горещо питие от мляко, вино и подправки. — Бел.прев.
18
Ламанша и Ирландско море. — Бел.прев.