Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Когато пристигнахме, видях, че на Монфокон наскоро е имало много работа. Поне петнадесет накълвани от гарваните трупове, вече разлагащи се, висяха на скърцащите въжета. Смелостта ми вече се беше стопила и трябваше да ми помогнат да изкача стръмните дървени стъпала; помощниците на палача ми прошепнаха, че ако се представя добре, ще се постараят да не се мъча повече от десет минути. Зад мен каруцата скърцаше, а палачите се занимаваха с въжетата. Погледнах към Капот, който се беше умълчал. Дебелите конопени въжета се увиха около шиите ни; свещеник с прашно расо изникна внезапно и замърмори с отмерен глас последната молитва за умиращите. Кметът застана на ръба на ешафода, разви свитък пергамент и прочете смъртните присъди. Затегнаха примката и ме избутаха по стълбата.
— Не се бой — усмихна се палача. — Поне няма да ти се наложи да го правиш втори път.
Огледах тълпата като обезумял.
— Не сега — прошепнах. — Не бива да умра сега!
Когато дръпнаха стълбата, чух глас.
— Този не!
Но аз вече се задушавах, защото примката се беше впила в гърлото ми. Чух ужасен грохот, главата ми кънтеше като барабан, стомахът ми се надигна. Въртях се и се гърчех. Капот също танцуваше във въздуха. Болката в тила беше толкова силна, че не можех да дишам. После внезапно настана мрак.
Съвзех се, когато усетих как летя във въздуха и падам върху дървените греди на ешафода. Разхлабиха примката около врата ми, повдигна ми се и аз повърнах. До мен беше приклекнал кметът и ме оглеждаше загрижено.
— Още ли си с нас, мастър Шалот?
Повърнах отново върху робата му, подходяща благодарност за противния негодник. Той се отдръпна с отвращение.
— Помилван си, Шалот — той тикна малък свитък под носа ми. — Някой все още те обича.
Кметът направи знак. Двама стрелци ме хванаха под мишниците и ме свалиха по стълбите на ешафода. Погледнах към Капот, който още се клатеше, докато животът изтичаше от тялото му. Видях море от лица и чух дюдюканията на тълпата, разочарована от провала на забавлението си. Един съдебен служител, чиято дреха бе украсена с кралския герб на Франция, направи знак на стрелците да ме качат на седлото на коня, чиито юзди държеше.
По дяволите, едва си спомням останалото! Помня друсането на гърба на коня обратно през Париж. Мислех, че ще ме върнат в затвора, но вместо това се озовах пред вратата на „Златният петел“. Съдебният служител, скрит зад наличника на шлема си, ме свали от коня и ме вкара в стая, където една свещ разпръскваше мрака. Долових киселата миризма на потни дрехи и забелязах мангал с жарава. Бутнаха ме на леглото, стражът си тръгна, а прислужницата се появи с малко ечемичено хлебче и чаша вино. Известно време ме наблюдава как ям, промърмори нещо и си тръгна. Едва не се задавих с хляба; вратът и гърлото ми сякаш бяха стегнати в менгеме. Пред очите ми танцуваха звезди и продължавах да треперя от страх от последната си среща със смъртта. Сигурно ме разбирате. В един миг висиш на въжето, в следващия те свалят, яздиш през Париж и накрая получаваш най-сладкия хляб и най-ароматното вино, което някога си вкусвал.
(От преживяването ми на Монфокон мразя екзекуциите. Понякога като господар на имението трябва да наредя да екзекутират някого, но моят съд е познат със своята снизходителност. Разбира се, плащам си за това. Нощем в полята ми има повече бракониери, отколкото зайци. Предпочитам да помилвам и най-закоравелия престъпник, вместо да го видя на бесилото. Капеланът кима с малката си, плешива глава. Естествено, чак сега идиотът разбира причината за моето милосърдие. Навярно си е мислел, че сърцето ми е меко. Е, той научава по нещо всеки ден, включително защо не мога да понасям нищо около врата си. Дори докосването на най-гладката коприна пробужда ужасите от пътуването към Монфокон.)
Както и да е, да се върнем в „Златният петел“, където лежах на леглото и се унесох в сън.
Когато се събудих, Бенджамин се беше надвесил над мен, очите му блестяха, а лицето му беше по-бледо от обикновено.