Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
— Роджър, върнах се.
— Естествено, проклет глупак! Точно навреме! — изръмжах аз. — Къде беше, по дяволите?
Глава десета
Бенджамин седна на стола до леглото ми и изтри потта от лицето си. Видя ми се по-блед и слаб.
— Съжалявам, Роджър — промърмори той. — Това е дълга история. Отидох в Келсо, в Шотландия — той отвърна поглед, потънал в спомените си. — Усамотен манастир, заобиколен от море тъмнопурпурен пирен и пусти, обитавани от духове блата. Сградата беше от тъмен камък, покрита със сиви плочи — той леко се усмихна. — Бях в безопасност. Агрипа ми даде разрешение за свободно преминаване, а лорд Д’Обини нареди на пограничните войници да ме пазят на всяка крачка.
— Какво откри? — попитах сприхаво.
Бенджамин потърка очи с опакото на дланта си.
— Нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо. Много шотландци избягали в Келсо след Флодън, но знаеш ли какво, Роджър? Никой нищо не си спомня от онези бурни дни. — Бенджамин смръщи чело. — И което е още по-странно, игуменът, помощник-игуменът, всички длъжностни лица в манастира са сменени. Някои са умрели при доста загадъчни обстоятелства, други са били изпратени в чужбина с една или друга задача. Останалите — той сви рамене — бяха мълчаливи като гробове. Само един възрастен послушник, побелял старец, промърмори, че абатството било тъмна яма, която криела злите дела на големците в страната ни.
Той въздъхна.
— После заминах на юг за Ройстън, но кралица Маргарет и свитата й вече се бяха върнали в Лондон, за да съберат багажа си, затова бързо ги последвах. Посетих кардинала в двореца Шийн. Той вече знаеше, че сме изпълнили успешно мисията си в Нотингам и одобри посещението ми в Келсо и твоето пътуване до Париж. — Бенджамин си пое дълбоко дъх. — После се разболях. Отначало си мислех, че е треска, но се оказа Потната болест. Чичо ме прати в болницата „Сейнт Бартолъмю“, а Агрипа доведе една старица, която ме хранеше с отвара от счукан мъх, размесен с остатъци от пресечено мляко. Треската премина, но бях много слаб — той нежно ме потупа по рамото. — Кардиналът прати насам човек, но го издебнаха, очевидно е бил убит от крадци край Дувър.
— Не мисля — отвърнах заядливо. — Бил е убит по поръчка, точно както негодниците едва не ме убиха в „Златният петел“.
— Какво искаш да кажеш? — попита Бенджамин.
Разказах му накратко историята си. Бенджамин слушаше внимателно.
— Съжалявам — извини се той. — От цяла седмица съм в Париж. Кръчмарят се закле, че нищо не знае за теб.
— Той е лъжец! — прекъснах го.
— Възможно е. Отидох при кмета на Париж. Използвах цялата власт на кардинала, за да организирам издирването ти. Всъщност помилването ти беше подписано снощи — той направи гримаса. — Но нали знаеш какви са чиновниците.
— Да, знам! — изръмжах. — Много добре знам! Негодниците ме обесиха!
Бенджамин прехапа устни.
— Съгласен съм с теб, Роджър, но проблемите ти започнаха с онова парче червена коприна. То е било сигнал да те убият. Несъмнено демонът, който ни следи, има хора в Париж.
— Това може и да е така — отвърнах аз, — но Муди ми даде шала, значи той трябва да е убиецът.
(Ето че капеланът подскача на стола. „Знаех си! Знаех си“, вика той. Казвам му да млъкне и го удрям рязко през кокалчетата. Малкото лайно изобщо не знае за какво говори.)
— Ти каза — продължи Бенджамин, — че коприната ухаела на нещо. Позната ли ти беше миризмата? Като тази ли беше?
Той развърза една малка кесия и я поднесе под носа ми. Помирисах. Ароматът беше същият като онзи, който лъхаше от подаръка за госпожа Еглантин.
— Да. Какво е това?
Бенджамин се усмихна и изсипа увехналите листа от бяла роза, които паднаха безшумно като снежинки на пода.
— Les Blancs Sangliers! — прошепнах аз. — Муди трябва да е един от тях. Той е убил Селкърк, Рутвен и Ървайн, макар само Бог да знае защо или как.
Бенджамин поклати глава.
— Не, не е толкова просто — той ме погледна въпросително. — Защо се усмихваш, Роджър? — Тревогата изчезна от лицето му. — Ти знаеш нещо, нали?
Усмихнах се.
— „Сега истината Се Намира в Ръцете Свети на мястото, което крие костите на Дионис.“
— Разбрал си какво означава? — прошепна Бенджамин.
— О, да, и мястото не е далеч оттук. Дионис не е гръцкият бог! — извиках аз, забравил синината на врата и умората, която още притискаше крайниците ми в желязна хватка. — Той е свети Дьони, първият епископ на Париж, мъченик, обезглавен на хълма Монмартър, който според легендата занесъл главата си на мястото, където сега се намира абатството „Сен Дьони“.