Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
(Да, да, малкият ми капелан е прав. Той сви тънките си устни и предположи истинските ми намерения: ако не бях толкова отегчен, щях да продам плата. Ще ми се да го бях направил!)
Открих Рю дьо Моан и влязох в малкото аптекарско магазинче, но бях разочарован. Там нямаше никаква мадам Еглантин, а само един старец, който бърбореше като сврака; той взе пакетчето и каза, че ще го предаде на дамата следващия път, когато дойдела в аптеката. Казах му кой съм и къде съм отседнал и забравих за цялата история. Два дни по-късно седях в кръчмата с една полупияна прислужница. Тя се притисна към мен, пръстите й опипваха дюкяна ми, но аз знаех, че търси кесията ми. Ръката ми галеше мощните й рамене и сочни гърди, които се подаваха от мръсния, но дълбоко изрязан корсаж. Трябваше да прекъсна удоволствието си, за да се облекча и отидох в нужника зад кръчмата, който представляваше една дупка в земята, обградена с разнебитена дървена ограда и врата, която не се заключваше отвътре. Клечах там, размишлявайки за бъдещето, когато вратата внезапно се отвори. Три фигури с лица, скрити от шапки с широки периферии ме хванаха и започнаха да ме бият като псе.
В живота няма по-беззащитно и смешно нещо от мъж с панталони около глезените и запретната риза, унесен в мисли. Тримата побойници ме бъхтеха и блъскаха главата ми в дървените летви. Разбира се, аз се съпротивлявах като истински лъв, но мечът и камата ми бяха на тавана, а и кой в кръчмата би чул виковете ми?
След няколко минути тялото ми беше покрито с рани от главата до петите. Двама от побойниците ме хванаха и ме притиснаха към оградата, а аз успях само да изкрещя от ужас, когато видях как водачът им вади дълъг тънък стилет и разтваря ризата, за да оголи гърлото ми. Той каза нещо на френски за магазина „При чукалото“. Видях злобата в очите му и разбрах, че засега само са си играли с мен: истинското им намерение беше да ме убият.
Изкрещях още веднъж, не знам кого виках. Бенджамин? Майка си? Бавачката? Уолси? Който и да е! Ножът приближаваше и докосна шията под лявото ми ухо.
— Твърде млад съм да умра! — извиках.
(Виждам как негодникът капелан отново се смее. Да не мисли, че е забавно? Вижте, аз не съм герой, а и вие да сте със смъкнати гащи и трима грубияни да се канят да ви убият, бихте изкрещели!)
Затворих очи, но внезапно вратата на нужника се отвори и на нея застана огромен като планина човек. Той изрева нещо на френски на тримата главорези, размахвайки грамадна тояга. Те го погледнаха и прескочиха оградата бързо като плъхове, скачащи от потъващ кораб. Аз се свлякох и седнах в калта и мръсотията. Колосът се надвеси над мен. Видях широко, весело лице с набола брада и мустаци.
— Кой си ти? — прошепнах.
Мъжът се изправи и аз видях дълго кафяво расо на францискански монах, препасано с груб шнур и дървено разпятие, което висеше на парче връв около врата му.
— Аз съм брат Йоаким — представи ми се той с глас като гръмотевица.
— Ти си свещеник!
— Аз съм францисканец от братството на майотените.
— Знам какво е францисканец, но майотен?
— Няма значение!
Той ме изправи с яките си ръце, нареди ми да се приведа в приличен вид и почти ме отнесе обратно в кръчмата. По негова нареждане кръчмарят отвори бъчва с хубаво вино и ни донесе купа вода. Йоаким почисти лицето и раните ми от мръсотията, докато аз жадно поглъщах гъстия червен кларет. Може би трябваше да се досетя, че нещо не е наред; кръчмата беше странно тиха, прислужницата беше изчезнала, а кръчмарят изглеждаше твърде зает, за да ни обръща внимание.
— Имаш ли нужда от още помощ? — попита Йоаким.
— Не — промърморих.
— Тогава ще си тръгвам — гръмогласно обяви монахът. — Трябва да посетя светилището на благословения Дионис.
Въпреки болката го зяпнах.
— Дионис ли? — попитах. — Кой е той?
— „Сен Дьони“, разбира се — засмя се монахът. — Използвам латинското му име. Знаеш ли къде е манастирът?
Той ми стисна ръка и излезе от кръчмата. Повече никога не видях човека, който ми спаси живота. Знаете ли, докато дебелият Хенри не разруши манастирите, винаги съм имал слабост към францисканците. Не само заради добротата на Йоаким, но и защото тази случайна среща ми помогна да разгадая стиховете на Селкърк и ужасните убийства, предизвикани от тях. Щом Йоаким си тръгна, кръчмарят прояви неочакван интерес към мен. Приближи се и се надвеси с престорено нажалено изражение.
— Мосю, нападнаха ли ви?
— А, не — саркастично отвърнах аз. — Просто няколко френски здравеняци ме поздравиха с добре дошъл в този забравен от Бога град! — Изправих се. — Трябва да се прибера в стаята си.