Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
(Викарият бърше сълзите си. Дано не ми се присмива!)
Спях на гробищата или по стълбите на църквите и се събуждах изтощен и болен от глад, от клетвите на войниците, подигравките на пътуващите търговци и актьори, от тропането на копита и влудяващия звън на стотици църковни камбани. Лондон вони, но в Париж е още по-лошо. Смрадта там е ужасна; улиците са покрити с кал и изпражнения, а вонята се засилва и от други отпадъци, които миришат, сякаш навсякъде са поливали със сяра.
Живеех като просяк, задигах каквото мога, но дойде зимата — не само подранила, но и жестока, една от най-студените зими от десетилетия. Пътищата бяха затрупани и храната в Париж започна да свършва. Дори охранените земевладелци, войниците-побойници и пристегнатите в талията съпруги на търговци започнаха да гладуват. Пазарите се опразниха, а храната, която беше останала в Париж, струваше по-скъпо и от злато. Първи измряха старците, просяците и инвалидите; замръзваха, както стояха, облегнати на опиканите стени. После бебетата, младите и слабите. Убийствените снежни вихрушки не спираха. Сена замръзна и близките гори, обикновено източник на храна, сега родиха нов кошмар. Големи рошави вълци се събираха заедно, излизаха от ледения мрак между дърветата и пресичаха Сена на глутници, за да ловуват в предградията. Нападаха кучета и котки, убиваха куците просяци. Започнаха дори да копаят в гробищата и да измъкват прясно заровените трупове. Въведен беше вечерен час, стрелци с арбалети обикаляха из града, а входовете към главните улици бяха преградени с дебели вериги.
Мислех, че съм в безопасност. Бях изтощен от недояждане, но имах нож и все още можех да се движа из града. Естествено бях чувал всякакви истории и една сутрин видях кървава следа там, където вълците бяха нападнали и отнесли старата просякиня, която обикновено клечеше на ъгъла на улица „Сен Жак“. Една нощ стоях на малка уличка, приличаше по-скоро на тясна тъмна пътека. Нощното небе беше ясно и звездите примигваха като скъпоценни камъни върху кадифето на мрака; улиците, покрити с лед и втвърден сняг блестяха и сияеха под бледата светлина на луната. Бях заспал, сгушен край стената на църквата „Сен Никола“ дълго след вечерния час, устните ми бяха сини, а зъбите ми тракаха от студа. Събудих се, викайки от болката, която сякаш беше превърнала цялото ми тяло — от глава до пети — в жива рана. За стотен път ругаех Бенджамин и отчаяно се чудех какво му се е случило. Разхождах се замаян, за да не замръзна и странни видения изпълваха ума ми: виждах Селкърк, който пее в поле от бели рози, изцапани с кръв; майка ми, приклекнала на стъпалото, както правеше, когато си играех и тичах към нея — но когато се приближих, видях една саката старица с отворени очи и замръзнало посиняло лице. Когато я побутнах, тя просто падна по очи.
Продължих напред, опитвайки се да се стопля. Улиците бяха тъмни, заледени и неравни, а жестокият леден вятър завърташе снега във внезапни вихрушки. Видях група хора да вървят към мен в непрогледния мрак. Бяха прокажени жени, нещастници от болницата „Сен Лазар“, дузина умиращи ужасни създания, чиито тела вече гниеха. Те се увиха плътно в мръсните си дрипи и ми изкрещяха да се махна, зловонният им дъх замръзваше по сините им устни. Вървях по улица „Карбиер“, когато чух първия протяжен вой; вълците се бяха върнали в Париж и търсеха плячка.
Косата ми настръхна, от страх умореното ми сърце сякаш спря да бие. Забързах напред, подхлъзвайки се по черния лед, ругаех и се молех, хлопах по вратите, покрай които минавах, но ми беше толкова студено, че не можех да викам. Отново чух воя, по-наблизо, по-ясен, смразяващ сърцето и кръвта. Обърнах се, както човек прави в кошмар и след толкова години тази ужасна гледка все още е жива в паметта ми. Дългата уличка се виеше зад мен между тъмни, високи къщи, втвърденият сняг проблясваше на бледата лунна светлина. В края на улицата се появи огромна, подобна на куче фигура, силна и зловеща. Там спря, после се появиха други, трупаха се в тъмнината с наострени уши, вирнати опашки и настръхнала козина.
Господи, изкрещях и побягнах с бясно биещо сърце, гърлото ми беше толкова сухо, че се задушавах. Исках да повърна и бих го направил, ако стомахът ми не беше толкова празен. Изкрещях „Aidez-moi! Aidez-moi!“16
16
Aidez-moi! (фр.) — Помогнете ми, помогнете ми! — Бел.ред.