Господарката на езерото (том 1)

Той седеше там, обърнат в профил към нея.

Въпреки че вече беше научила, че при елфите не всичко изглежда такова, каквото е свикнала да мисли, че е, Цири изпита лек шок. През цялото време, когато станеше въпрос за краля, тя, кой знае защо, си представяше Елвил от Верден, на когото за малко не беше станала снаха. Мислейки за краля, тя виждаше трудноподвижен заради тлъстините си, вонящ на лук и бира дебелак с червен нос и налети с кръв очи, гледащи над рошава брада. Държащ скиптър и ябълка в подпухналите си ръце, покрити с кафяви петна.

Но до парапета на терасата седеше съвсем различен крал.

Беше много слаб и си личеше, че е доста висок. Дългите му падащи върху раменете и гърба коси бяха пепеляви като нейните, но силно прошарени. Носеше черна кадифена салтамарка. На краката му имаше типични високи елфически ботуши с многобройни катарами по цялата дължина. Китките на ръцете му бяха тънки и бели, имаше дълги пръсти.

Занимаваше се с правенето на сапунени мехури. Държеше чаша със сапунена вода и сламка, в която духаше. Преливащите се във всички цветове на дъгата мехурчета отлитаха надолу, към реката.

Тя тихо се изкашля.

Кралят на Елшите обърна глава. Цири не успя да сдържи въздишката си. Той имаше необикновени очи. Светли като разтопено олово, някак бездънни. И изпълнени с невероятна тъга.

— Лястовичке — обади се той. — Zireael. Благодаря ти, че пожела да дойдеш.

Тя преглътна. Изобщо не знаеше какво да каже. Ауберон Муиркетах поднесе сламката към устата си и запрати в пространството поредния мехур.

За да спре треперенето на ръцете си, тя ги събра и сплете пръсти. После нервно поглади косата си. Елфът сякаш беше погълнат изцяло с правенето на мехури.

— Нервничиш ли?

— Не — излъга тя. — Не.

— Бързаш ли за някъде?

— Разбира се!

Като че ли вложи в гласа си твърде много небрежност; усещаше, че балансира на границата на учтивостта. Но елфът не обърна внимание на това. Наду на края на сламката огромен мехур, разклати го, придаде му формата на краставичка и дълго се любува на произведението си.

— Нали няма да е нахално да попитам закъде си се разбързала?

— За вкъщи! — изсумтя тя, но веднага се поправи, добавяйки с по-спокоен тон: — За моя свят.

— Къде?

— В моя свят!

— Аха. Извинявай. Бях готов да се закълна, че каза: „За моето чудачество.“ И много се учудих, наистина. Говориш езика ни превъзходно, но трябва да поработиш още върху произношението.

— Толкова ли е важно какво ми е произношението? Нали не ти трябвам за разговори?

— Нищо не трябва да прегражда пътя към съвършенството.

На края на сламката израсна поредният мехур, откъсна се, полетя и се пръсна, натъквайки се на върбово клонче. Цири въздъхна.

— Значи бързаш за твоя свят — изрече след кратко мълчание крал Ауберон Муиркетах. — Твоят! Наистина, вие, хората, не страдате от излишна скромност.

Той поразбърка сапунената вода със сламката и с безгрижно на вид подухване се обкръжи с рояк сапунени мехури.

— Човек… — каза той. — Твоят космат прародител се е появил на света много по-късно от кокошката. А никога не съм чувал някоя кокошка да има претенции към света… Защо се въртиш и пристъпваш на място като маймунка? Това, което ти говоря, би трябвало да ти е интересно. Все пак е история. Ах, извинявай, нека отгатна: историята изобщо не те интересува, тя те отегчава.