Слънце недосегаемо (роман-изповед)

В неговата казармена барака имаше няколко опънати върху стените пергамента с рисунки на това, което тук минаваше за таблици. Те включваха основните теоретични познания, задължителни за всеки воин. Разтегът се подразделяше на 12 педи, или 5 крачки, или 7 лакътя. В педята имаше девет пръста, по-точно — дължината на първата фаланга на палеца. Дванайсет разтега даваха един хвърлей, но Радослав със собствените си човешки сили, без да прави опит да разшава позадрямалите си псевдозмейски възможности, не покриваше това разстояние с еталонния камък от 250 галу. По-дългоръките измежду граморите като на шега запращаха гранитния къс на повече от трийсет метра. Но пък не бяха много точни в хвърлянето на предмети — освен ако не грабваха прашки (с които отстъпваха само на фаморите). Тогава бяха способни и с по-тежък камък да поразят от разстояние два хвърлея голям щит на бранител. Само едно граморско племе, по-бледокожо от останалите, се славеше с умението си да борави с метателни оръжия, но не копия, а… бумеранги! Вярно, граморските „дроти“ бяха праволетящи и не се връщаха при стопаните си, но за сметка на това събаряха и дори пръскаха на парчета глинени чучела от пет-шест хвърлея, като при това издаваха характерен и доста зловещ звук, порейки въздуха. Навярно заради това граморите от въпросното племе използваха извънсистемната в Лагера единица „дрохте“ от седем хвърлея — практическият таван на любимото им оръжие.

Таблицата от пергамента сочеше, че един прелет е 243 хвърлея. Изискванията на офицерите бяха тази дистанция да се пробяга в тръс за време от една ури. Квиринът на отряда, дванадесетникът Ндрангнекх, рече по този повод, че ако на Кашеп не би имало морета, а само суша и един гладък път, то тогава с помощта на едно силно магическо заклинание против сън и всякаква умора, целият свят би могъл да бъде обиколен в бяг за 189 сола без четири ури.

Радослав за сетен път не разбра числото, преди да го види написано според граморската — и обща за всички племена — дванайсетична система.

Една ури се състоеше от 3200 мига или „сърцеудара“ — Дичо буквално си преведе думата — и се пресмяташе като една трийсет и шеста от кашепското денонощие. В същото време режимът в Лагера, приет за „пълна стража“, съдържаше двайсет и седем ури, които имаха собствени имена. Така че граморският час не беше по-продължителен от 53 минути и десетина-двайсет секунди стандартно човешко време. Наблюдения и сметки окончателно потвърдиха хипотезата му, че повечето местни „говорещи народи“ произхождаха от неговия Свят. Бе освежаващо откритие. Вече се чувстваше не само емоционално, но и съзнателно близък с чудноватите човекоподобни от Долната земя.

Освен по слънцата, точното време в гарнизона се отчиташе и благодарение на едно дребно създание с четири крилца и зъбата човка, което обаче не летеше, а само пърхаше. Тъкмо навикът на тази чудновата птичка да надава пронизителен и тънък писък през строго определени интервали бе дал името на граморските „часове“. Не случайно животинката се наричаше уруруй — заради режещия си зов: „Урииии!… урииии!…“ По воплите ѝ се ориентираха воините от Вътрешната стража, които удряха басовит гонг. Значението на това създание бе наистина неоценимо и то съвсем заслужено заемаше място сред „старшите“ зодиакални съзвездия, познати на кашепските раси и народи.