Жълтите очи на крокодилите

Притесняваше го и това, че мъжките екземпляри бяха по-малко. Трудно беше да им се определи полът само на око. Трябвало е да ги приспят и маркират още при пристигането им, но никой не се беше сетил да го стори. Може би някой ден щеше да се наложи да се проведе подобна акция.

Във вътрешността имаше и други развъдници на крокодили, чиито собственици нямаха подобни проблеми. Условията там бяха такива, каквито са в дивата природа, и крокодилите сами си намираха храна, нападаха и отмъкваха плячката, дръзнала да се приближи до водата. Когато ходеше до Момбаса, най-близкия град до „Кроко Парк“, Антоан отиваше в „Крокодил Кафе“, където се обменяха последните новини за курса на месото, за котировките на кожите. Слушаше разговорите на възрастните мъже със спечена от слънцето, от житейския опит и от Африка кожа. „Това са много умни животни, Тонио, да знаеш, макар че мозъчетата им са малки. Направо са като високотехнологични подводници. Не са за подценяване. Те ще ни надживеят със сигурност! Общуват помежду си чрез дискретен, но обширен звуков и мимически репертоар. Когато вдигат глава във водата, значи, че преотстъпват лидерската си роля. Когато извиват опашката на дъга, предупреждават: не съм на кеф, изчезвай! Непрекъснато си сигнализират, за да се вижда кой командва. Това е от изключително значение при тях - кой е най-силният. Също като при хората, нали? Ти как я караш с твоя собственик? Спазва ли поетите ангажименти? Плаща ли ти както сте се уговорили, или те кара да чакаш, мотае те и ти разправя врели-не-кипели? Винаги искат да ни прецакат. Тропни по масата, Тонио, тропни по масата! Не се оставяй да те заплашват или да те баламос-ват с празни обещания. Научи се да ги накараш да те уважават!“ Те гледаха Антоан с усмивка. В такива моменти той само наблюдаваше как усгите им се отварят и затварят и във врата му потичаше студена пот.

Гръмогласно поръчваше почерпка за цялата компания и вдигаше чашата с ледената бира до напуканите си устни. „За ваше здраве, момчета! И за крокодилите!“ Всички пиеха и си свиваха цигари. „Тук има добра трева, Тонио, трябва и ти да пропушиш, ще ти облекчи каръшките моменти, когато сметките не ти излизат и си тотално сдухан!“ Антоан отказваше. Не се осмеляваше да ги попита какво знаят за господин Уей, какъв е бил предшественикът му и защо се е махнал.

„При всички положения няма да умреш от глад - смееха се мъжете. - Винаги можеш да си опържиш крокодилски яйца на очи, да си направиш омлет от крокодилски яйца, крокодилски яйца с майонеза! Гадните животни непрекъснато снасят!“

Гледаха го, премрежили жълтите си очи... като крокодили. Най-трудното беше да се преструва на спокоен пред Милен вечер, когато се прибираше от Момбаса. Тя го разпитваше какво е видял, какви новини носи. Ясно му беше, че търси успокоение. Даде му всичките си икономисани пари, за да платят пътуването и настаняването. Заедно купиха „най-необходимото“, както тя се изрази. Къщата беше съвсем празна, тъй като предишният обитател бе отнесъл нсичко, дори пердетата в стаите и хола. Газова печка, хладилник, столове и маса, музикална стереоуредба, легло и килими, чинии и тенджери - наложи се да купуват всичко. „Толкова съм щастлива да участвам в това приключение“ - възкликваше тя, подавайки му кредитната си карта. Не се спираше пред никакъв харч за тяхното „лю-бовно гнезденце“ и благодарение на нея къщата придоби приятен вид. Купи си стара шевна машина „Сингер“, беше я открила на пазара, и по цял ден шиеше завеси, покривки за леглото, за масата, кърпи за кухнята. Работничките китайки свикнаха да й носят работа и Милен я приемаше на драго сърце. Когато се прибираше ненадейно и искаше да я целуне, тя винаги стискаше в устните си карфици! През уикендите ходеха до плажовете с бял пясък на Малинди. И двамата обичаха да се гмуркат.