Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Антоан едва се сдържа да не му затвори телефона.
Обаче всяка сутрин се будеше, изпълнен с тревог а, и фра (ат ма Фожрон за мръсните пари звучеше в ушите му. Всяка сутрин преглеждаше пощата, а заплатата му още се бавеше...
Не беше излъгал момичетата, наистина отговаряше за седемдссет хиляди крокодила! Най-големите хищници на Земята. Влечуги, които са на върха на хранителната верига от двайсет милиона години. Праисторически животни от времената на динозаврите. Всяка сутрин след разпределяне на задачите за деня двамата с господин Ли тръгваха да проверяват дали всичко се изпълнява според инструкциите. В момента Антоан изучаваше поведението на крокодилите, целта бе да се повиши рентабилността и да се подобри възпроизводството им. Налагаше се да изчита купища книги по въпроса.
- Знаеш ли - обясни той на Милен, която гледаше влечугите с подозрение, - те не са агресивни без причина. Това е инстинктивна реакция - елиминират най-слабите и като съвестни боклукчии почистват грижливо природата. В реките действат като истински прахосмукачки, не пропускат и най-малката мръсотия.
- Да, но хванат ли те, ще те глътнат за част от секундата. Това е най-опасното животно на планетата!
- Много предвидимо обаче. Знае се защо и как напада. Когато някой се бухне във водата и я разплиска шумно, крокодилът мисли, че е умиращо животно, и му се нахвърля. Ако влезеш бавно във водата, той не помръдва. Не искаш ли да опиташ?
Тя го бе погледнала стреснато и Антоан се беше разсмял.
- Понг ми показа оня ден. Плъзна се леко до един крокодил, без да вдига шум, без да разплисква водата, и животното не го докосна.
- Не ти вярвам.
- Така беше, уверявам те! Видях го с очите си.
- Нощно време, Антоан... Понякога ставам, за да ги погледам, и виждам очите им в тъмното... Сякаш са джобни фенерчета над водата. Плаващи светулки... Никога ли не заспиват?
Нейната наивност го развеселяваше. Смееше се на любопитството й на малко момиченце и я притискаше към себе си. Приятно му бе да живее с Милен. Все още не беше свикнала с живота в плантацията, но преливаше от добри намерения. „Може би бих могла да ги науча на френски... или да пишат и да четат“ - заявяваше тя, когато обикаляха заедно колибите на работниците. Казваше някоя и друга дума на жените, поздравяваше ги за чистотата на жилищата, вземаше на ръце първите бебета, които се бяха родили в „Кроко Парк“, и ги люлееше.
- Много бих искала да бъда полезна... Като Мерил Стрийп в оня филм, „Извън Африка“, спомняш ли си го? Толкова беше красива. .. Бих могла да последвам примера й - да отворя лечебница. В училище изкарах курсове за първа медицинска помощ и имам свидетелство... ще се науча да дезинфектирам рани, да ги шия. Поне ще имам занимание... Или да развеждам туристите, които идват да гледат...
- Само че престанаха да идват, станаха много злополуки! Туроператорите не искат да поемат такъв риск...
- Жалко... Можех да отворя магазинче за сувенири. Щеше да носи парички...
Беше се пробвала в лечебницата. Опитът не се оказа много успешен. Появи се с бели дънки и дантелена прозрачна блуза, та работниците се втурнаха да й показват дребните рани, които сами си бяха нанесли, за да ги докосва, да ги лекува, да ги преглежда.