Жълтите очи на крокодилите

-    Не е спешно, госпожо Кортес. Ако искате, можем да се видим пак в началото на януари, вероятно ще имате дотогава някакви новини...

-    Благодаря, господин Фожрон, благодаря.

-    Добре, госпожо Кортес... не се тревожете, всичко ще е наред! Пожелавам ви весели коледни празници. Имате ли някакви планове?

-    Ще ходя при сестра ми в Мьожев - отговори Жозефин, която се чувстваше като нокаутиран боксьор.

-    Хубаво е, че не сте сама, че имате близки... Хайде, госпожо Кортес, весела Коледа.

Жозефин върна слушалката върху вилката и се заолюлява към балкона. Беше й станало навик да се усамотява там. От балкона гледаше звездите. Всяко проблясване, всяка падаща звезда беше знак, че я чуват, че небето я закриля. Падна на колене на бетона, сплете ръце, вдигна очи към небето, помоли се:

„Звездици, моля ви, направете така, че да не остана сама, да не бъда бедна, направете така, че да не бъда тормозена. Уморена съм, толкова съм уморена... Звезди, човек не може да направи нищо хубаво, ако е сам, а аз съм сама. Дайте ми спокойствие и вътрешна сила, изпратете ми човека, когото тайно очаквам. Не е важно дали е висок или нисък, богат или беден, красив или грозен, млад или стар, за мен е без значение. Дайте ми мъж, когото да обичам и който да ме обича. Ако е тъжен, ще го развеселя, ако се съмнява, ще го успокоя, ако се сражава, ще бъда редом до него. Не искам от вас невъзможни неща, просто искам мъж, понеже, звездици, любовта е най-голямото богатство... Любовта, която даваме, и тази, която поучаваме. Не мога да се откажа от това богатство...“

Сведе поглед и смирено потъна в безкрайна молитва.

Административната сграда на Марсел Гробз се намираше на авеню „Ниел“ № 75. Не много далеч от околовръстното и не много далеч от площад „Етоал“. „Отсам - парите, оттам - красотите“ -обясняваше той през смях на посетителите на владенията си, а когато бяха само двамата с Рьоне, казваше: „На влизане един сантим, на излизане десет евро!“

Преди години беше купил двуетажна сграда с павиран двор, в който се виеше красива глициния. Сградата го бе впечатлила неимоверно. По онова време младият Марсел Гробз си търсеше свежо буржо-азно местенце, за да настани в него фирмата си. „Боже мой - бе възкликнал той, оглеждайки парцела, който му предлагаха за нищо пари, - ще стане страшно ефектно! Човек ще рече, че се намира в кармелитски манастир! Тук ще ми говорят с уважение и ще ме изчакват, ако закъснявам с изплащането на вноската! Това място излъчва доброта, провинциална кротост, символ на честност и успех.“

Купи всичко: сградата и склада, двора с глицинията, старите потрошени обори, които преоборудва в допълнителни помещения.

Оттук, от авеню „Ниел“ № 75, фирмата му дръпна напред.

И пак тук в един прекрасен октомврийски ден на 1970-а се появи младокът Рьоне Льомарие, десет години по-млад от него, с моминска тънка талия и рамене на атлант, с бръснат череп, чупен нос, червено лице, опечено от слънцето, здравеняк! - реши наум Марсел, докато слушаше Рьоне, който търсеше работа. „Не искам да се хваля, но умея всичко. И не съм от мързеливите. Нито съм от видна фамилия, нито съм с престижно образование, но ще ви бъда много полезен! Вземете ме на изпитателен срок, после сам ще ме молите да остана.“