Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Мисля, че трябва да вземем под внимание вероятността той да ги е убил.
29
— Ало?
— Аз съм — отвърна той.
— Тъкмо си мислех за теб. Не си се обаждал скоро. Надявам се, че всичко е наред.
— Исках да изчакам да видя какво ще се случи и колко ще открият. Съобщиха го по новините. Показаха колата по телевизията.
— Мили боже…
— Имаше и снимка как я изваждат от езерото в каменоломната. А днес във вестниците пише за анализа на ДНК.
— Колко вълнуващо — възкликна тя. — Иска ми се да бях с теб. Какво друго пише?
— Е, сигурно не съобщават всичко. Вестникът е при мен. Пише: „Тестовете на ДНК показват генетична връзка между двата трупа в колата и че те са на майка и син“.
— Интересно.
— „Изследванията ще определят дали телата са генетично свързани със Синтия Арчър. Полицаите обаче работят по предположението, че извадените трупове са на Патриша Биги и Тод Биги, изчезнали преди двайсет и пет години“.
— Тогава не е ясно кой точно е бил в колата?
— Не съвсем.
— Знаеш какво казват за „предполагам“. Глупаво е и…
— Знам, но…
— И все пак е изумително какво могат да правят в днешно време, нали? — Гласът й прозвуча почти весело.
— Да.
— Навремето, когато баща ти и аз се отървахме от колата, никой не беше чувал за анализ на ДНК. Направо умопомрачително. Още ли се чувстваш нервен?
— Може би малко — тихо отвърна той.
— Тревожеше се дори когато беше малък. Аз овладявам положението и се справям с него.
— Ти си силна.
— Мисля, че ти свърши чудесна работа и трябва да се гордееш. Скоро ще си бъдеш у дома и ще можеш да ме вземеш. Не искам да го пропусна за нищо на света. Когато моментът настъпи, нямам търпение да видя изражението на лицето й.
30
— Е, как се чувстваш след откриването на майка си и брат си? — попита доктор Кинцлър.
— Не съм сигурна — отговори Синтия. — Не изпитвам облекчение.
— Да, разбирам.
— Притеснява ме и фактът, че баща ми не е бил с тях. Детектив Уедмор мисли, че той ги е убил.
— Как ще реагираш, ако това се окаже вярно?
Синтия прехапа устни и погледна към щорите, сякаш имаше рентгенови очи и можеше да види магистралата. Бяхме на редовния си сеанс при психиатъра. Бях я убедил да отидем, въпреки че тя искаше да го отложи. Сега обаче, когато доктор Кинцлър задаваше такива проучващи въпроси, които според мен отваряха рани, вместо да ги лекуват, се усъмних в правилността на решението си.
— Вече се примирих с мисълта, че баща ми е бил различен от човека, когото познавах. Не е записан никъде, няма номер на социална осигуровка, нито шофьорска книжка, но не мога да повярвам, че той е убил майка ми и Тод.
— Мислиш ли, че баща ти е оставил шапката?
— Възможно е.
— Защо би влязъл в дома ти и би оставил съобщение, напечатано на вашата пишеща машина, и карта, която да те отведе до майка ти и брат ти?
— Може би… се опитва да изглади нещата.
Доктор Кинцлър повдигна рамене.
— Питам те ти какво мислиш.
Това беше стандартна психиатрична процедура.
— Не знам какво да мисля. Ако ги е убил той, тогава вероятно се опитва да поправи грешките си и да направи признание. Онзи, който е оставил бележката, е замесен по някакъв начин със смъртта им, защото знае подробности.
— Така е — съгласи се доктор Кинцлър.
— И макар да мисли, че баща ми ги е убил, детектив Уедмор смята, че аз съм написала бележката.
— Може би предполага, че ти и баща ти сте съучастници, защото неговият труп не е намерен, а ти не си била в колата с майка си и брат си.
Синтия се замисли и после кимна.
— Да. Преди години полицаите сигурно са си задавали въпроси за мен. Когато не откриха нищо, предполагам, че са обмислили всякакви хипотези. Може би са се чудили дали аз и Винс не сме ги убили заради скандала с родителите ми.
— Каза ми, че не си спомняш много за онази нощ. Възможно ли е да си блокирала някои неща? Изпращала съм хора при специалист по хипноза, на когото имам доверие.
— Не блокирам нищо. Главата ми беше замаяна. Върнах се вкъщи пияна. Бях глупава хлапачка. Прибрах се и заспах. Събудих се сутринта. — Синтия вдигна ръце и после пак ги сложи в скута си. — Не бих могла да извърша престъпление, дори да бях искала. Не бях в състояние. — Тя въздъхна. — Не ми ли вярваш?