Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
слуша и в същото време да ми превежда. Гласът на Дмитрий
отново се върна до обичайната височина – въпреки че все още
звучеше с онази смразяваща кръвта интонация – и сред пото-
ка от думи различих „Соня Карп“ и „Монтана“.
– Той пита за госпожа Карп... Соня? – промърморих. Тя от-
давна вече не беше моя учителка. Сега можех да я наричам Соня.
– Да – кимна Сидни, приковала поглед в Дмитрий. – Той
пита... ъ-ъ, казва на този, с когото разговаря, да се свърже
с някой друг и да разбере дали той не може да открие Соня.
Този... – Тя замълча и отново се заслуша. – Изглежда този
познава доста хора в областта, където за последно тя е била
видяна.
Знаех, че „хора“ в случая означава стригои. Дмитрий се бе
издигнал бързо в техните редици, налагайки волята и властта
си над останалите. Повечето стригои действаха по единично,
рядко работеха на групи, но дори и единаците се подчиня-
ваха на по-страховитите и властни стригои. Дмитрий си бе
създал връзки, както бе казал преди малко. Дори някой стри-
гой да беше чул за трансформацията му – и да бе повярвал
на слуха, – нямаше да може толкова бързо да разпространи
новината, не и при тяхната липса на организация. Заради това
Дмитрий трябваше да използва заобиколни пътища, за да от-
крие източници, които познават други източници, които биха
могли да знаят нещо за местонахождението на Соня.
Дмитрий отново заговори по-високо и по-гневно, гласът му
стана – ако изобщо беше възможно – още по-зловещ. Внезап-
но се почувствах като уловена в капан и дори Сидни изгле-
ждаше изплашена. Тя преглътна.
– Дмитрий казва на този тип, че ако не получи отговорите
до утре вечер, ще го открие, ще го разкъса на две и... – Сидни
не си даде труд да довърши. Очите ѝ се бяха разширили. – Из-
ползвай въображението си. Ужасяващо е. – В този миг реших,
че съм доволна, задето не чувам разговора на английски.
Когато Дмитрий приключи с разговора и върна телефона
на Сидни, злобната маска изчезна от лицето му. Той отново
161
р и ш е л м и й д
беше моят Дмитрий, Дмитрий дампирът. От него струяха въл-
ни на униние и отчаяние. Облегна се сломено на стената и се
втренчи в небето. Знаех какво прави. Опитваше се да се успо-
кои, да овладее емоциите, които бушуваха в душата му. Току-
що бе направил нещо, което навярно би ни дало следите, от
които се нуждаехме... но бе заплатил жестока цена. Пръстите
ми потръпнаха нервно. Исках да го прегърна успокояващо
или поне да го потупам по рамото, за да знае, че не е сам. Но
се въздържах. Предположих, че няма да му се понрави.
Накрая той се извърна към нас. Беше успял да се овладее –
поне външно.
– Изпратих да разпитат за нея – рече уморено. – Може
обаче нищо да не постигнем. Стригоите нямат навика да под-
държат база данни. Но понякога се държат един друг под око,
като предпазна мярка за собствена защита. Скоро ще разбе-
рем дали ще изскочи нещо конкретно.
– Аз... леле. Благодаря ти – смутолевих. Знаех, че не са му
нужни благодарности, но за мен беше важно.
Той кимна.
– Трябва да се връщаме при Съхранителите... освен ако не
мислите, че е по-безопасно да останем тук?
– Предпочитам да стоя по-надалеч от цивилизацията – зая-
ви Сидни и пристъпи към пикапа. – Освен това си искам клю-
човете от моята кола.
Обратният път продължи с десетина минути повече. На-
строението на Дмитрий изпълваше кабината и почти ни заду-
шаваше с отчаянието си. Дори Сидни го усещаше. Тя отново
го остави да шофира, макар че не можах да преценя дали е
хубаво, или лошо. Дали това щеше да отвлече мислите му от
терзанията за миналото му като стригой? Или мъката му ще
разсее вниманието му от пътя и ще се озовем в някоя канавка?
За щастие се прибрахме без произшествия. Двама от Съхра-
нителите ни чакаха на паркинга – жена морой и мъж от човеш-
ката раса. И двамата изглеждаха доста застрашително. Подобна
гледка не спираше да ме изумява: представители на двете раси,
готови за битка. Зачудих се дали тези двамата са двойка.
Когато се озовахме отново в лагера, заварихме в средата
огромният огън да бумти, а около него бяха насядали обита-
162
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
телите му – някои се хранеха, а други просто си приказваха.
По време на закуската бях научила, че огънят беше нещо като
място за срещи и общуване, но доста от семействата предпо-