Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
читаха да си стоят в жилищата.
Ние се върнахме в къщата на Реймънд, но там бяха само
Сара и Джошуа. Тя миеше чинии, а той се въртеше неспокой-
но на един стол. Когато ме видя да прекрачвам прага, веднага
скочи и лицето му отново грейна в сияйна усмивка.
– Роуз! Ти се върна. Бяхме започнали да се тревожим... ис-
кам да кажа, не че нещо ви се е случило – не и с вашите уме-
ния, – но може би просто сте решили да си тръгнете.
– Не и без колата – промърмори Сидни, като остави ключо-
вете на пикапа върху масата. Ключовете на нейната кола ле-
жаха там и когато ги грабна, по лицето ѝ се разля облекчение.
Сара ни предложи остатъците от обяда, но ние отказахме,
тъй като се бяхме натъпкали със снакс от магазина на бензи-
ностанцията в Рубисвил.
– Е – поде тя, – щом като няма да ядете, може би ще се при-
съедините към останалите край огъня. Джес Макхейл може да
пее тази вечер, ако я напият достатъчно, но пияна или трезва,
тази жена има най-прекрасния глас, който някога съм чувала.
За миг срещнах погледите на Сидни и Дмитрий. Призна-
вам, че бях малко любопитна да видя как тези диваци купо-
нясват, макар че лунната светлина и кънтри песните не са сред
най-любимите ми забавления. Лицето на Дмитрий все още бе
запазило онзи измъчен израз след телефонния разговор.
Подозирах, че би предпочел да се усамоти в нашата стая,
но когато Сидни каза, че с удоволствие ще отиде при огъня,
той заяви машинално:
– Аз също.
Тутакси ми стана ясно какво прави. Дните му като стри-
гой го измъчваха. Разговорът със стригоя също бе мъчение. И
може би – не, със сигурност – искаше да се скрие някъде и да
се опита да пропъди спомените, но той си оставаше Дмитрий.
Дмитрий защитаваше онези, които се нуждаеха от закрила, и
макар че слушането на лагерни песни не беше застрашаващо
живота занимание, все пак си оставаше донякъде опасна си-
туация за градска персона като Сидни. А това той не можеше
163
р и ш е л м и й д
да позволи. Пък и Сидни щеше да се чувства в по-голяма без-
опасност, когато и двамата бяхме наблизо.
Отворих уста, за да кажа, че и аз ще се присъединя към
компанията, когато Джошуа ме изпревари.
– Още ли искаш да видиш пещерата ми? Навън не се е
стъмнило напълно. Така ще можеш да я разгледаш по-добре,
отколкото на светлината на факлата.
Бях забравила последния си разговор с Джошуа и понечих
да отклоня предложението му. Но в този миг нещо проблес-
на в очите на Дмитрий, нещо неодобрително. Така значи. Той
не искаше да се мотая в компанията на един млад, готин тип.
Дали това беше загриженост заради Съхранителите? Или ре-
внуваше? Не, със сигурност не беше последното. Бяхме си
изяснили – много, много пъти, – че Дмитрий не желае роман-
тична връзка с мен. Дори ми бе напомнил, че съм гадже на
Ейдриън. Дали реакцията му не беше едно от онези цупения,
характерни за бившите гаджета? В Рубисвил бях повярвала,
че двамата с него бихме могли да бъдем приятели, но това
нямаше как да стане, ако продължаваше да контролира мен
и любовния ми живот. Познавам момичета с такива бивши и
нямах намерение да бъда една от тях. Можех да излизам с
когото си пожелаех.
– Разбира се – заявих и лицето на Дмитрий потъмня още
повече. – С удоволствие.
Двамата с Джошуа се отдалечихме, зарязвайки останалите.
Знаех, че част от решението ми се основаваше на желанието
ми да докажа независимостта си. Дмитрий беше казал, че два-
мата с него сме равни, но въпреки това бе взел ужасно много
решения в този план за бягство без мен. Беше хубаво отново да
почувствам, за разнообразие, че този път аз ръководя нещата.
Освен това Джошуа ми харесваше и бях любопитна да науча
повече за живота на тези хора. Не мисля, че на Сидни ѝ се по-
нрави да я оставя, но знаех, че Дмитрий ще се погрижи за нея.
Докато двамата с Джошуа вървяхме, минахме покрай мно-
го Съхранители. Както и по-рано през деня, получих доста
любопитни погледи. Вместо да поемем надолу по пътя към
мястото, където живееше баща му, Джошуа ме поведе към
малката планина наблизо. Всъщност си беше съвсем прилична
164
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
планина, но след като си живял близо до Скалистите планини,
всичко в Апалачите ми изглеждаше „малко“. Предполагам, че
съм сноб по отношение на планините.