Бялата кралица

Обладава ме, както винаги, страстно, като човек с пресъхнало гърло, който утолява жаждата си. Но поне в едно отношение тази вечер той е различен. Мирисът на косата и кожата му е същият и това ми е достатъчно да закопнея за докосването му, но след като ме е обладал, той ме държи здраво в прегръдките си, сякаш този път насладата не е достатъчна. Сякаш иска нещо повече от мен.

— Едуард? — прошепвам. — Добре ли си?

Той не отговаря, а заравя лице в рамото и шията ми, сякаш топлината на плътта ми ще ни направи недосегаеми за останалия свят.

— Любима, страхувах се — казва той. Говори толкова тихо, че едва го чувам. — Любима, много се страхувах.

— От какво? — питам аз: глупав въпрос към човек, който е трябвало да се бие за живота си и да събере армия, докато е в изгнание и е изправен пред най-мощната армия в християнския свят.

Той се обръща и ляга по гръб, ръката му все още ме държи близо до тялото му, така че се притискам цялата към него.

— Когато казаха, че Уорик и Джордж идват за мен, знаех, че този път няма да ме вземат в плен. Знаех, че този път ме очаква смърт. Никога преди не съм мислил, че някой ще ме убие, но знаех, че Уорик ще го направи, и знаех, че Джордж ще му позволи.

— Но се измъкна.

— Избягах — каза той. — Това не беше внимателно обмислено отстъпление, любов моя, не беше маневра. Беше пълно поражение. Избягах, обзет от страх за живота си, и през цялото време знаех, че съм страхливец. Избягах и те оставих.

— Не е малодушие да избягаш от враг — казвам аз. — Във всеки случай, ти се върна, за да се изправиш срещу него.

— Побягнах и оставих теб и момичетата сами — казва той. — Съзнавам, че не постъпих правилно. Не побягнах към Лондон да те взема. Не дойдох тук да окажа отчаян отпор. Побягнах към първото пристанище и взех първия кораб.

— Всеки би постъпил така. Никога не съм те обвинявала — подпирам се на лакът и свеждам очи към лицето му. — Трябваше да се измъкнеш, за да събереш армия и да се върнеш да ни спасиш. Всички знаеха това. А брат ми замина с теб, също и брат ти Ричард. Те също са преценили, че е правилно да постъпят така.

— Не знам какво са изпитвали, докато бягаха като подплашени елени, но знам какво чувствах аз. Бях изплашен като дете, преследвано от уличен побойник.

Замлъквам. Не знам как да го утеша, нито какво да кажа.

Той въздиша.

— Боря се за кралството си или за живота си още от момче. И през цялото това време никога не съм помислял, че може да загубя. Никога не съм предполагал, че ще бъда пленен. Никога не съм вярвал, че ще умра. Странно, нали? Сигурно ме мислиш за глупак. Въпреки това аз продължих да се смятам за неуязвим, дори когато видях баща си и брат си да загиват. Просто не можех да си представя, че именно моята глава ще бъде отсечена и забучена на копие върху градските стени. Бях убеден, че съм непобедим.