Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Веднага ще дойдат да ни вземат — каза Гидиън и ми върна телефона. — Ще отидем на ъгъла на „Пикадили“.
— И къде може да се гледа пиесата ви? — попита дамата.
— Ъъъ, ами за съжаление днес беше последното ни представление — казах аз.
— О, колко жалко.
— Да, и аз така смятам.
Гидиън ме задърпа да продължим.
— Довиждане.
— Не разбирам как тези мъже са успели да ни намерят. И що за заповед е накарала този Уилбур да ни закара в Хайд Парк. Все пак не е имало достатъчно време, за да се подготви заговор. — Гидиън мърмореше под носа си докато вървяхме. Тук, на улицата, привличахме още повече вниманието, отколкото в парка.
— На мен ли говориш?
— Някой е знаел, че ще дойдем. Но откъде? И как изобщо е възможно това?
— Уилбур... едното му око... — Изведнъж почувствах непреодолима нужда да повърна.
— Какво правиш?
Имах спазми, но от гърлото ми не излизаше нищо.
— Гуендолин, трябва да отидем ето там отпред. Дишай дълбоко и ще отмине.
Спрях. Беше ми дошло до гуша!
— Ще отмине? — Въпреки че ми идеше да крещя, се насилих да говоря много бавно и ясно. — Ще отмине ли това, че току-що убих един мъж? Ще отмине ли това, че днес просто ей така животът ми се обърна с главата надолу? Ще отмине ли това, че един арогантен, дългокос, обут с копринени чорапи, свирещ на цигулка гадняр не прави нищо друго, освен непрекъснато да ме командва, въпреки че току-що спасих жалкия му живот? Ако питаш мен, смятам, че имам всички основания да повръщам! И в случай че те интересува: от теб също ми се повръща!
Окей, последното изречение май действително малко го поизкрещях, но не силно. Изведнъж почувствах колко е приятно да кажа на глас всичко това. Днес за пръв път се почувствах наистина освободена и изведнъж чувството за гадене бе изчезнало.
Гидиън ме зяпаше, загубил ума и дума, и щях да се изкискам, ако не бях толкова отчаяна. Ха! Най-накрая и той да онемее!
— Искам да се прибера вкъщи. — Исках с възможно най-голямо достойнство да завърша триумфалната си реч.
За съжаление, не ми се удаде напълно, тъй като само при мисълта за семейството ми, изведнъж устните ми започнаха да треперят и почувствах как очите ми се напълниха със сълзи.
По дяволите! По дяволите! По дяволите!
— Всичко е наред — каза Гидиън.
Изненадващо нежният му глас бе повече, отколкото самообладанието ми можеше да понесе. Сълзите се затъркаляха по страните ми, преди да мога да ги спра.
— Гуендолин, съжалявам. — Гидиън пристъпи неочаквано към мен, хвана ме за рамената и ме притегли към себе си. — Аз, идиотът, не се замислих как ли се чувстваш — прошепна той някъде над ухото ми. — Макар че все още си спомням колко тъпо беше усещането, когато първите пъти пътувах във времето. Въпреки уроците по фехтовка. И да не забравяме уроците по цигулка...
Ръцете му галеха косата ми. Захлипах още по-силно.
— Не плачи — каза той безпомощно. — Всичко е наред.
Но нищо не беше наред. Всичко бе ужасно. Дивото преследване нощес, когато ме сметнаха за крадла, страховитите очи на Ракоци, графът с неговия смразяващ глас и душащата му ръка на гърлото ми, и накрая бедният Уилбур и мъжът, в чийто гръб забих шпагата. И особено фактът, че дори не успях да изкажа пред Гидиън мнението си, без да избухна в сълзи и той да трябва да ме утешава!
Отдръпнах се от него.
Боже, къде бе отишло себеуважението ми? Засрамена избърсах лицето си с ръка.
— Кърпичка? — попита той и с усмивка извади от джоба си една лимоненожълта кърпичка, поръбена с дантела. — За съжаление по времето на рококо не е имало хартиени кърпички. Но тази ти я подарявам.
Тъкмо исках да посегна към нея, когато черна лимузина спря до нас. Във вътрешността на колата ни очакваше господин Джордж, голото му теме блестеше от капчици пот. Когато го видях, непрестанно кръжащите в главата ми мисли малко се успокоиха. Остана единствено смъртната умора.
— За малко да умрем от притеснение — каза той. — О, боже мой, Гидиън, какво се е случило с ръката ти? Та ти кървиш! А Гуендолин е напълно съсипана! Тя ранена ли е?
— Само изморена — отвърна Гидиън кратко. — Трябва да я закараме у тях.
— Не може. Трябва да прегледаме и двама ви и да се погрижим за раната ти възможно най-бързо.
— Отдавна престана да кърви, просто драскотина, наистина. Гуендолин иска да се прибере вкъщи.
— Но може би не е елапсирала достатъчно. Утре е на училище и...