Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Не мисля, че трябва да го правиш — казва Брайън.
— Изобщо не съм до него!
— Сара, имам предвид вливането. Не мисля, че трябва да водиш Ана да дарява кръв.
Без никаква причина асансьорът спира на единайсетия етаж и пак потегля.
Бездомникът започва да рови в торбите си.
— Когато се роди Ана — напомням на Брайън, — знаехме, че ще бъде донор за Кейт.
— Веднъж. А и тя изобщо не помни какво сме направили.
Изчаквам, докато поглежда към мен.
— Ти би ли дарил кръв на Кейт?
— Боже Господи, Сара, що за въпрос…
— Аз също. За Бога, бих й дала половината си сърце, ако ще помогне. Става ли дума за хората, които обичаш, правиш всичко необходимо, нали така?
Брайън кимва.
— Кое те кара да мислиш, че Ана ще се чувства по-различно?
Вратите на асансьора се отварят, но с Брайън оставаме вътре и се взираме един в друг. Зад гърба ни бездомникът си пробива път помежду ни и съкровищата му шумолят в ръцете му.
— Стига сте викали! — кресва, макар да стоим съвсем мълчаливо. — Не виждате ли, че съм глух?
За Ана е същински празник: родителите й прекарват време само с нея. Държи ни и двамата за ръце през целия път от паркинга. Какво от това, че отиваме в болница?
Обяснила съм й, че Кейт не се чувства добре и докторите трябва да вземат нещо от нея и да го дадат на Кейт, за да й помогнат да оздравее. Реших, че информацията е повече от достатъчна.
Чакаме в кабинета за прегледи и оцветяваме картинки на птеродактили и Тай-Рекс.
— Днес на закуска Итън каза, че всички динозаври са умрели, защото настинали — съобщава Ана, — но никой не му повярва.
Брайън се ухилва.
— А ти защо мислиш, че са умрели?
— Пфу! Защото са били на милиони години — поглежда към него. — Тогава имали ли са тържества за рожден ден?
Вратата се отваря, влиза хематоложката.
— Здравейте, банда. Мамо, искаш ли да я вземеш в скута си?
Сядам на масата и вземам Ана в ръцете си. Брайън застава зад нас, за да хване Ана за рамото и лакътя и да я задържи неподвижна.
— Готова? — обръща се лекарката към Ана, която все още се усмихва.
А после взема спринцовката.
— Само малко убождане — обещава.
Това са най-погрешните възможни думи и Ана започва да се мята. Ръцете й ме удрят по лицето, в корема. Брайън не може да я хване. Надвиквайки писъците й, ми изкрещява:
— Мислех, че си й обяснила!
Лекарката, която е излязла от стаята, без дори да забележа, се връща, следвана от няколко сестри.
— Децата никога не са обичали флеботомията — пояснява, докато сестрите свалят Ана от скута ми и я успокояват с нежни ръце и още по-нежни думи. — Не се тревожете, ние сме професионалисти.
Имам усещането за deja vu22, както в деня, в който поставиха диагнозата на Кейт. „Внимавай какво си пожелаваш — помислям си. — Ана наистина е точно като сестра си“.
Почиствам с прахосмукачката стаята на момичетата, когато тръбата закача аквариума на Херкулес и рибката излита във въздуха. Стъклото не се счупва, но ми трябва минута, преди да го намеря: мята се на сухия килим зад бюрото на Кейт.
— Дръж се, приятелче — прошепвам и го пускам в аквариума. Напълвам го с вода от банята.
Той се носи по повърхността. „Недей — помислям си. — Моля те!“ Сядам на края на леглото. Как бих могла да съобщя на Кейт, че съм убила рибката й? Дали ще забележи, ако изтичам до зоомагазина и го сменя с друга?
Внезапно до мен се озовава Ана, върнала се от градината.
— Мамо? Защо Херкулес не се движи?
Отварям уста с готово признание, но златната рибка потръпва, обръща се на една страна, гмурка се и пак започва да плува.
— Ето — казвам. — Добре е.
Пет хиляди лимфоцити не се оказват достатъчни и доктор Чанс поръчва да извадят десет хиляди. Часът на Ана за второ извличане се пада в средата на партито за рождения ден на едно от момичетата в групата й по гимнастика, който ще празнуват в залата. Съгласявам се да я оставя да отиде за малко, а после ще я взема, за да я закарам в болницата.
Момичето е същинска захарна принцеса с бяла като на фея коса — миниатюрно копие на майка си. Докато си събувам обувките, за да мина по уплътнения под, отчаяно се опитвам да си спомня имената им. Детето е… Малъри. А майката… Моника? Маргарет?
22
Вече видяно (фр.) — бел.прев.