Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
Скръбта е странно нещо, когато те сполети неочаквано. Тя е като превръзка, откъсната от раната — сваля най-горния пласт на едно семейство. А вътрешността на едно домакинство никога не е красива. Нашето не е изключение. Понякога не излизах от стаята си с дни и не свалях слушалките от главата си, за да не трябва да слушам плача на майка ми. Понякога баща ми работеше седмици наред по двайсет и четири часа на ден, за да не се налага да се връща в къща, станала прекалено голяма за нас.
А после една сутрин майка ми осъзна, че сме изяли всичко в къщата, до последната стафида и троха от бисквита, и отиде до магазина. Баща ми плати няколко сметки. Аз седнах пред телевизора, пуснах си стара серия на „Аз обичам Луси“ и избухнах в смях.
Незабавно се почувствах така, сякаш съм осквернила храм. Плеснах се през устата, ужасно смутена, но Джес, седнал до мен на дивана, каза:
— И тя щеше да си помисли, че е смешно.
Разбирате ли, колкото и да искаш да се вкопчиш в горчивия спомен, че някой си е отишъл от този свят, ти все още си в него. А самият акт на живеене е като прилив: отначало все едно няма никакво значение дали си жив или не, а сетне един ден поглеждаш надолу и виждаш колко много болка се е стопила.
Чудя се дали ни наглежда от време на време. Дали знае, че дълго останахме близки с Камбъл и Джулия и дори бяхме на сватбата им. Дали разбира, че причината да не се срещаме повече е, че просто боли прекалено много, защото дори когато не говорим за нея, тя витае в пространството между думите като миризмата на нещо горящо.
Питам се дали е била на церемонията, когато Джес завърши полицейското училище, дали знае, че миналата година получи почетна грамота от кмета за ролята си в арест за наркотици. Чудя се дали знае, че след като ни напусна, татко се пропи и трябваше да се бори със зъби и нокти, за да се измъкне от дупката. Дали знае, че сега уча деца да танцуват. Че всеки път, когато видя две момиченца наведени в плие на станката, си мисля за нас.
Тя все още ме изненадва, както направи почти година след смъртта си. Тогава майка ми се върна у дома с току-що проявен филм от гимназиалното ми завършване. Двете с нея седнахме на масата в кухнята рамо до рамо и започнахме да разглеждаме широко усмихнатите си лица, като се опитвахме да не споменаваме, че на снимките липсва някой.
А после, сякаш я бяхме призовали с мислите си, видяхме, че последната снимка е на Ана. Причината беше съвсем проста: от цяла вечност не бяхме използвали фотоапарата. Тя лежеше на плажна кърпа и протягаше ръка към фотографа, който и да беше той — опитваше се да му попречи да я снима.
С майка продължихме да седим на масата и да се взираме в Ана, докато слънцето не залезе, докато не запаметихме всяка подробност, от цвета на ластика й до шарката на ръба на бикините й. Докато вече не можехме да сме сигурни, че я виждаме ясно.
Майка ми позволи да задържа снимката. Не я сложих в рамка; прибрах я в плик, запечатах я и я напъхах в странично чекмедже на шкаф с папки. Все още е там, просто в случай, че някой ден започна да я загубвам.
Може би някоя сутрин ще се събудя и лицето й няма да е първото, което виждам. Или в някой мързелив августовски следобед няма да мога да си спомня къде точно бяха луничките на дясното й рамо. Може би един ден няма да мога да се вслушвам в шума на падащия сняг и да чувам стъпките й.
Когато започна да се чувствам по този начин, отивам в банята, повдигам ризата си и докосвам белите резки на белега си. Спомням си как отначало мислех, че шевовете изписват името й. Мисля си, че нейният бъбрек работи в мен, а кръвта й тече във вените ми. Където и да отида, я нося със себе си.