Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Скъпа.
Защо гальовните обръщения винаги са имена на храни? Захарче, сладкишче, тиквичке. Това че обичаш някого, не е достатъчно, за да ти осигури необходимите вещества.
— Разбирам какво се опитваш да постигнеш — продължава майка ми. — И съм съгласна, че може би с баща ти трябва малко повече да те изслушваме. Но, Ана, нямаме нужда от съдия, за да ни помогне.
Сърцето ми омеква и се качва в гърлото ми.
— Искаш да кажеш, че можем да спрем?
Тя се усмихва и изпитвам чувството, че съм се пренесла в първия топъл ден на март — след цяла вечност сняг, когато внезапно си спомняш усещането на лятното слънце по задната част на голите си прасци и в задната част на косата си.
— Точно това искам да кажа — отвръща майка ми.
Без повече вземане на кръв. Без извличане на гранулоцити, лимфоцити, стволови клетки или даряване на бъбрек.
— Ако искаш, ще кажа на Кейт — предлагам. — За да не се налага да го правиш ти.
— Няма проблеми. След като съобщим на съдия Дисалво, можем да се престорим, че никога не се е случвало.
В периферията на ума ми забива тревожна камбана.
— Ами… Кейт няма ли да пита защо вече не съм й донор?
Майка ми застива съвсем неподвижно.
— Като казах „да спрем“, имах предвид делото.
Поклащам рязко глава, колкото за да й отговоря, толкова и за да изтикам нагоре възела от думи, свит в корема ми.
— За Бога, Ана — промълвява потресена майка ми. — Какво сме ти направили, та да заслужим това?
— Не става въпрос за това, което сте ми направили.
— А за това, което не сме направили, така ли?
— Не ме слушаш! — изкрещявам и в същия миг към масата ни се приближава Върн Стакхауз.
Той премества поглед от мен към майка ми, а после към баща ми и се заставя да се усмихне.
— Май сега не е най-удобният момент да ви прекъсна — казва той. — Наистина съжалявам, Сара, Брайън.
Подава на майка ми плик, кимва и се отдалечава.
Тя изважда листа, прочита го и се обръща към мен.
— Какво си му казала? — пита гневно.
— На кого?
Баща ми взема листа. Текстът е пълен с юридически термини, толкова неразбираеми, все едно са написани на гръцки.
— Какво е това?
— Искане за издаване на временна ограничителна заповед — тя го грабва обратно от баща ми. — Осъзнаваш ли, че искаш да ги накараш да ме изхвърлят от къщата и да нямам никакъв контакт с теб? Наистина ли го искаш?
Да я изхвърлят от къщата? Не мога да си поема дъх.
— Никога не съм го искала.
— Един адвокат не би подал подобно искане на своя глава, Ана.
Знаете ли как понякога — когато караш колело и гумите занасят по пясъка или когато не улучиш стъпало и се търкулваш надолу по стълбите — минават онези дълги, дълги секунди, в които знаеш, че ще се нараниш лошо?
— Не разбирам какво става — отвръщам.
— Тогава как си въобразяваш, че можеш сама да вземаш решения? — майка ми се изправя рязко и столът й пада с трясък на пода. — Щом искаш така, Ана, можем да започнем веднага.
Гласът й е дрезгав и груб като въже в мига, преди да се обърне и да си тръгне.
Преди три месеца взех назаем гримовете на Кейт. Добре де, май „взех назаем“ не е точната дума: откраднах ги. Нямах свои: не ми позволяваха да се гримирам, преди да съм навършила петнайсет. Само че се беше случило чудо, Кейт я нямаше, за да я попитам, а отчаяните времена изискваха отчаяни мерки.
Чудото беше високо метър и седемдесет, с копринена коса с цвета на царевица и усмивка, от която ми се завиваше свят. Казваше се Кайл и се беше преместил от Айдахо. Седеше зад мен в първия час, в който се съобщаваха плановете за деня. Не знаеше нищо за мен или за семейството ми, затова, когато ме попита дали искам да отида с него на кино, знаех, че не го прави, защото ме съжалява. Гледахме новия филм за Спайдърмен или поне той го гледа. Аз прекарах цялото време в чудене как електричеството успява да прескочи малкото пространство между неговата ръка и моята.