Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
За пръв път през живота си започвам да разбирам как някой родител може да удари детето си — защото го поглеждаш в очите и виждаш там отражение на самия себе си, което наистина ти се иска да не си видял. Джес хуква по стълбите и затръшва вратата на стаята си.
Затварям очи, поемам си дълбоко дъх няколко пъти. И ме поразява мисълта: не всеки умира от старост. Хората ги блъскат коли. Катастрофират със самолети. Задавят се до смърт с лешници. В живота няма гаранции за нищо, а най-малко за бъдещето на някого.
Въздъхвам, изкачвам стълбите, почуквам на вратата на сина си. Джес съвсем наскоро е открил музиката; тя кънти през тънката ивица светлина под вратата му. Джес рязко изключва стереото и звукът внезапно изчезва.
— Какво?
— Искам да говоря с теб. Искам да ти се извиня.
Чувам влачене на крака от другата страна на вратата, а после тя се отваря със замах. Устата на Джес е покрита с кръв като с вампирско червило; от нея стърчат парченца метал като шивашки игли. Виждам вилицата, която държи, и осъзнавам, че с нея е извадил скобите си.
— Сега никога не се налага да ме водиш никъде — казва той.
Изминават две седмици от началото на лечението с изцяло трансретинолова киселина.
— Известно ли ти е — пита ме един ден Джес, докато приготвям хапчето на сестра му, — че една гигантска костенурка може да живее сто седемдесет и седем години? — момента е голям почитател на „Рипли: вярвате или не“. — А арктическата мида може да живее двеста и двайсет.
Ана седи на кухненския плот и яде фъстъчено масло с лъжица.
— Какво е арктическа мида?
— На кого му пука? — отвръща Джес. — Папагалът може да живее осемдесет години. А котката — трийсет.
— Ами Херкулес? — пита Кейт.
— В книгата ми пише, че ако се грижат добре за нея, златната рибка може да живее седем години.
Джес наблюдава как Кейт слага хапчето на езика си и го глътва с вода.
— Ако ти беше Херкулес — казва той, — вече щеше да си умряла.
С Брайън седим на старите си места в кабинета на доктор Чанс. Изминали са пет години, но столовете ни пасват като стара бейзболна ръкавица. Дори и снимките на бюрото на онколога не са се променили — жена му е с все същата шапка с широка периферия на кея в Нюпорт; синът му все още е на шест и държи петниста пъстърва, — допринасяйки за чувството, че в каквото и да съм вярвала, никога не сме си тръгвали оттук.
Лечението с изцяло трансретинолова киселина е подействало. За месец Кейт преминава в молекулярна ремисия. А после пълната кръвна картина показва повишаване на нивото на промиелоцитите в кръвта й.
— Можем да продължим с изцяло трансретиноловата киселина — обяснява доктор Чанс, — но мисля, че неуспехът вече ни показва, че е изчерпала възможностите на това лечение.
— А трансплантация на костен мозък?
— Опасно е, особено за дете, което все още не показва симптоми на пълен клиничен релапс — доктор Чанс поглежда към нас. — Има нещо друго, което можем да опитаме. Нарича се донорско вливане на лимфоцити. Понякога преливане на бели кръвни телца от подходящ донор помага на първия трансплант от кръвни клетки от пъпната връв да се преборят с клетките на левкемията. Мислете за тях като за допълнителна войскова част, подкрепяща фронтовата линия.
— Ще й помогне ли да премине в ремисия? — пита Брайън.
Доктор Чанс поклаща глава.
— Това е мярка, която трябва да спре нарастването на щетите — Кейт по всяка вероятност ще изпадне в пълен релапс, — но ще ни даде време да подсилим защитата й, преди да се наложи да прибегнем до по-агресивно лечение.
— И колко време ще ни трябва да намерим лимфоцити? — питам.
Доктор Чанс се обръща към мен.
— Зависи. Колко скоро можете да доведете Ана?
Вратите на асансьора се отварят, вътре е само един човек — бездомник с електриковосини слънчеви очила и шест найлонови пазарски торби с дрипи.
— Затворете вратата, по дяволите! — провиква се веднага щом влизаме. — Не виждате ли, че съм сляп?
Натискам бутона за фоайето.
— Мога да доведа Ана след училище. Утре детската градина затваря на обед.
— Не пипайте чантата ми! — изръмжава бездомникът.
— Не съм я пипала — отговарям, далечна и учтива.