Споделен живот

Поглеждам я и внезапно усещам прилив на самосъжаление.

— Не. Сега няма да плачеш. Не е включено в цената на стаята.

Внезапно единственото, за което мога да мисля, е колко глупави изглеждат жените при Опра, със скъпите си портмонета „Филофакс“ и претъпканите си гардероби. Чудя се какво ли е приготвил Брайън за вечеря. Дали Кейт е добре.

— Ще се обадя вкъщи.

Тя се надига на лакът.

— Знаеш ли, имаш право да си починеш. От никоя жена не може да се очаква да е мъченица двайсет и четири часа на ден.

Аз обаче я чувам грешно.

— Мисля, че след като веднъж решиш да станеш майка, това е единствената смяна, която се предлага в договора.

— Казах „мъченица“ — смее се Зан, — не „майка“.

Усмихвам се леко.

— Има ли разлика?

Взема телефонната слушалка от ръката ми.

— Не искаш ли първо да извадиш трънения венец от куфара си? Само се чуй, Сара, и спри да се правиш на драматична героиня. Да, наистина извади лош късмет. Да, наистина е ужасно за когото и да било да е на твое място.

Бузите ми пламват.

— Нямаш представа какъв е животът ми.

— И ти нямаш — отвръща Зан. — Ти не живееш, Сара. Ти чакаш Кейт да умре.

— Не чакам… — започвам, но после млъквам. Истината е, че да, наистина чакам.

Зан погалва косата ми и ме оставя да се наплача.

— Понякога е толкова трудно — признавам — думи, които не съм изричала пред никого, дори пред Брайън.

— Стига да не е през цялото време — казва Зан, — няма нищо лошо. Скъпа, Кейт няма да умре по-бързо, защото си изпила още една чаша вино, защото си останала да пренощуваш в хотел, или защото си си позволила да изръсиш някоя глупава шега. Затова сядай, увеличи звука и се дръж като нормален човек.

Поглеждам към великолепието на стаята, към упадъчния ни пир от вино и ягоди, покрити с шоколад.

— Зан, — нормалните не правят това.

Тя проследява погледа ми.

— Абсолютно си права — взема дистанционното и започва да превключва каналите, докато намира Джери Спрингър. — Така по-добре ли е?

Избухвам в смях, а после и сестра ми. Скоро стаята започва да се върти около мен и двете лягаме по гръб и се взираме в гипсовите корнизи по ръбовете на тавана. Неочаквано си спомням как, когато бяхме деца, Зан винаги вървеше преди мен към автобусната спирка. Можех да се затичам и да я настигна, но никога не го направих. Исках единствено да я следвам.