Злочестие [bg]

— Аха — заключи Едмънд.

Изправих се и поставих вързопа до останалите. Шапката не действаше тъй добре, както ми се искаше — беше твърде тежка отпред и непрекъснато се смъкваше надолу.

Трябва ѝ баласт, реших аз. Взех изолирбанда и си послужих с остатъка, за да закрепя една манерка за тила на шапката. Много по-добре.

— Ти… добре ли си? — попита ме Едмънд.

— Да. Благодаря за информацията.

— Можете да ми се отплатите — продължи той — като се съгласите да ме дадете на друг господар.

Спрях се с празната картонена ролка от изолирбанда в ръка.

— Мислех, че ти харесва да ни помагаш.

— Отслабнали сте.

И той сви рамене.

— Повече не можете да ме защитавате, Дейвид. Уморих се да се крия в тази малка стая. По-скоро бих служил на някой Висш Епичен, който да може да гарантира, че за мен се полагат грижи. Дочувам, че Нощната Скръб все още бил в силата си.

Призля ми.

— Можеш да вървиш, Едмънд. Няма да те спирам.

— И да рискувам да бъда убит? — той ми дари тъничка усмивка. — Навън е опасно.

— Ти си се измъкнал от мрака, Едмънд — казах му аз. — Натъкнал си се на тайната преди всички останали. Ако не искаш да избягаш, защо не се присъединиш към нас? Да станеш един от екипа?

Той взе книга и се отвърна от екрана.

— Не искам да те засегна, Дейвид, но това ми звучи като някаква страховита дандания. Ще го пропусна.

Въздъхнах.

— Ще ти изпратим друг товар с провизии — съобщих му аз. — Летящ рицар обаче може и да поиска да заредиш за него определен брой батерии.

— Каквото ми бъде заповядано — отвърна Едмънд. — Дейвид, аз обаче смятам, че ти бъркаш за един от аспектите на силите. Според теб моят страх от кучетата е създал слабостта ми, но преди Злочестие аз не се боях толкова от тях, просто не ги харесвах, имай го предвид. Може даже и да съм ги ненавиждал. Но този страх? Сякаш разцъфтя покрай силите ми. Сякаш на силите… им беше нужно да се боя от нещо.

— Като водата — прошепнах аз.

— Ммм?

— А, нищо.

Това беше глупаво. Злочестие не може да ме е наблюдавал тогава.

— Още веднъж благодаря.

Той ми кимна, а после изключи телефона си. Приклекнах, преминах през съдържанието на последния вързоп, а после го опрях до другите. Тъкмо докато го вършех, Меган надзърна към мен. Тя се спря разколебана на прага и ме изгледа объркано, с полуотворена уста, сякаш забравила какво е щяла да каже.

Шапката, схванах аз. Да я махам ли, или да го раздавам тежкарски? Реших да го раздавам тежко само донякъде, пресегнах се да измъкна мобилния си от изолирбанда, но не свалих шапката. Спокойно закачих телефона на ръката си.