Злочестие [bg]

— Кучетата са те ужасявали, Едмънд.

— Точно това и казах.

— Да, но може и да си определил погрешно причината. Ами ако не си се боял от кучетата, задето са унищожавали силите ти? Ако са унищожавали силите ти, понеже ти си се страхувал от тях?

Той извърна поглед от мен.

— Кошмари? — попитах го аз.

Той кимна. Не можех да видя много от стаята му; обезопасена къща извън Нюкаго, за която Проф не знаеше. Не можехме да се свързваме с Едмънд, докато Летящ рицар не му изпрати нов мобилен по дрон. Беше изключил стария по наше настояване и изобщо забрави да го включи отново. Твърдеше, че просто е предпазлив в случай на провал на нападението ни над Фабриката. Още един от малките му бунтове.

— Кошмари — продължи той и все още гледаше встрани от екрана. — Как са ме погнали. Скърцат със зъби, разкъсват ме…

Дадох му малко време и се върнах към работата си. Щом коленичих, нещо се подаде от тениската ми. Медальонът, даден от Ейбрахам, със стилизирана буква S. Знакът на Верните, на тези, които очакваха, че ще се появят добри Епични.

Сега го носех. Все пак вярвах на Епичните. Донякъде. Върнах го в ризата си. Три проверени пакета; оставаха два. Дори Коуди, който ръководеше операциите при тази мисия, се нуждаеше от специален пакет за случай на провал. Новото ни укритие — три набързо сглобени стаи под моста в рядко посещаван парк — не бе сигурно колкото старото, а и не искахме да оставяме много неща след себе си.

Трябваше да свърша с това, но исках да мога да виждам Едмънд, а не само да го чувам. Разговорът беше важен. За миг се замислих, после видях една от камуфлажните бейзболни шапки на Коуди, кацнала върху куп домъкнати от предишното убежище провизии.

Усмихнах се, взех малко изолирбанд и провесих своя мобилен от върха на козирката — отне към половината от ролката, но какво пък. Когато нахлупих шапката, телефонът висеше пред мен като дисплей на каска. Е, доста нескопосен дисплей. Както и да е, това значеше, че мога да виждам Едмънд и двете ми ръце да бъдат свободни.

— Какво правиш? — попита той и се намръщи.

— Нищо — отговорих аз и се върнах на работа, а пред лицето ми се поклащаше телефонът. — Какво стана с кучетата, Едмънд? Когато нещата се промениха. Когато се изправи срещу тях.

— Глупаво е.

— Все едно, кажи ми.

Явно преценяваше положението. Не му се налагаше да се подчинява, не и когато всички ние бяхме толкова отдалечени.

— Моля те, Едмънд — настоях аз.

Той вдигна рамене.

— Едно от кучетата се впусна подир малко момиченце. Някой отвори вратите, за да ме пусне, и… да, аз я разпознах. Беше детето на един от пазачите ми. Та когато един от зверовете се впусна към нея, аз го удържах.