В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Времето е безкрайно справедливо. То не възприема като особена ценност само единия от „животите“ на даден човек. Времето мисли във вселенски мащаби и същевременно забелязва всеки детайл и нюанс, като включва механизма за ускорено или внезапно остаряване само в краен случай, базирайки се преди всичко върху показанията на енергията на съвестта. А царят на смъртта Яма също е време, по-скоро… човек на времето.
Нашата тибетска експедиция бе разгледана много подробно. Изнизваха се пирамиди и монументи, нашите лица, а мислите, които се появяваха тогава, сякаш се връщаха наново. Особено дълго се задържа картината с Четящия човек. Светлите чувства, които съпровождаха тези тибетски видения, започнаха да се „самонавиват“ и да придобиват характера на чувствени мисли, които скоро станаха съвсем ясни и ми дадоха да разбера, че миналото, настоящето и бъдещето са взаимосвързани. По свое желание времето може дори да се върне назад и тогава след нас — арийците, на Земята отново ще се появят атлантите, след тях лемурийците и т.н.
Времето рядко постъпва така.
Най-често то прехвърля миналото в бъдещето, когато в недрата на съществуващата човешка раса започват да се появят странни хора. Те постоянно се увеличават, а техният необичаен облик неизвестно защо ни се струва до болка познат. Подсъзнателната памет ни нашепва, че преди много-много животи сме били почти като тях и ние разпознаваме в тях самите себе си в миналото, но с малко по-съвременен изглед. Странните хора ги тегли постоянно към главната им родина — Тибет. Там, където се намира легендарният Вечен континент, в древния Град на боговете и хранилището на миналото, отбелязано със Статуята на четящия човек и охранявано от великата Шамбала.
Рано или късно някой от тях получава достъп до хранилището на миналото и при вида на древните машини и златните плочи усеща, че те му са познати и близки. Сякаш някога и той самият е използвал такива апарати и е правил записи върху златните плочи. Странният човек започва да разбира, че никога няма абсолютно минало, че то е относително и че се връща в бъдещето. А хранилището на миналото е същевременно и хранилище на бъдещето. Вътре в него странният човек осъзнава, че именно там е живял в онова далечно минало и че „серенадата“ на неговия живот е била, е и ще бъде безкрайна, макар нивото на съзнанието му да е различно при различните прераждания, защото се подчинява на някакъв грандиозен регулаторен механизъм.
Странният човек разбира, че само неговото подсъзнание съхранява реалната памет за неговите минали прераждания, които стигат до епохата на ангелите. Тогава ще започне да се отнася с по-голямо доверие към интуитивния шепот на подсъзнанието и дори ще възнегодува, че му е разрешено само да шепне, а не да говори прямо и твърдо. Странният човек ще си помисли, че в далечното бъдеще, когато спиралата на времето пак ще се обърне, ще настъпят времена, каквито са имали лемурийците. Тогава подсъзнанието ще превърне обичайния си шепот в пряк диалог със съзнанието, а човекът ще започне да вижда миналото и ще има непосредствен контакт със самия Създател.
Сред неведомите образи се промъкна мисълта за новия човек, който ми се стори летящ. Чувството на сладостно щастие бе заменено от еднократна лека тъга.
Колко много неща не знаех тогава! Едното от тях беше, че новият човек вече реално съществува.
После, сред сменящите се картини от тибетската експедиция, се появиха моите очи, очите на Равил, Селиверстов и Рафаел Юсупов. Странно беше да се вгледам в собствените си очи… в лицето си, което не се отличаваше с красота. В тях внезапно прочетох, че на тези очи е разрешено да видят… разрешено им е да видят… разрешено е… Това „разрешено да видят“ се повтаряше многократно и звънтеше в главата ми.
„Какво? Какво е разрешено да видят!?“, дори възкликнах наум. После, някак просто и лесно разбрах, че ни беше разрешено да видим… Града на боговете…
— От кого е разрешено? — попитах аз.
— Дошло му е времето… затова е разрешено — прозвуча отговорът.
После моите мисли се завъртяха в хоровод, сякаш освободили се от мистицизма си, и като навлязоха в йерархията на логиката, ми подсказаха, че не малко поклонници и йоги са видели Града на боговете. Неизвестно защо на тях не им е било съдено да осъзнаят, че са видели него — легендарния и велик Град на боговете.