В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Приповдигнах се на лакът и пак се загледах в ръцете си. Пръстите ми бяха мръсни — изглежда в отчаянието си бях ровил майката-земя. Но ръцете бяха розови, дори червени — в тях течеше кръв.
Разбрах, че не умирам, не се изпепелявам, а съм наказан с болка. Макар и силна, но все пак само болка. Такава беше присъдата на царя на смъртта Яма. Той не желаеше да ме вземе при себе си.
Застанах на колене и свит на две, опрях главата си до земята. От очите ми течаха сълзи, които капеха върху камъните. Плачех и стенех, триех сълзите си направо в тибетските камъни и размазвах калта по лицето си. Нямах сили да се надигна.
Заедно със сълзите дойде облекчението. Разхлипах се като малко дете. Само при нов пристъп на болката отново извивах глас и продължавах да плача. Най-сетне с мъка се изправих на крака и погледнах компаса, за да се ориентирам. Едва различих стрелката — компасът беше покрит с кал. Плюх върху пръста си и изтрих капака. Слюнката беше топла.
— Значи съм жив? — прошепнах. — Благодаря ти, царю… Направих няколко крачки. И тръгнах. Стомахът ме болеше, но вече се надявах, че царят на смъртта Яма ме е оставил в тукашния свят. Сигурно все още бях нужен.
На двеста метра преди възвишението, където трябваше да ме чака Ранил, силите ми секнаха. Продължих на четири крака. Така и стигнах до него.
Равил се хвърли към мен. Хвана ме под мишниците и се опита да ме вдигне. А аз се вкопчих в краката му, тикнах лицето си в колената му и без да се смущавам, силно застенах.
— Какво ти е, шефе?
— Жив ли съм?
— Да — в недоумение отговори той.
— Не съм ли остарял?
— Ами не! Розовичък си.
После Равил ми даде хапчета за стомах и отнякъде домъкна шепа вода, за да ги преглътна. Сякаш ми поолекна. Отворих широко очи и огледах околността.
Силите ми се възвръщаха. Стомахът продължаваше да ме боли, но вече не толкова силно.
Изправих се и бавно тръгнах напред. Нещо прещрака в едното ми коляно и аз се изплаших — стори ми се, че костите ми започват да се разпадат, а краката — да се смаляват. Дори опипах коленете си — бяха втвърдени и ме въртяха. Това ме успокои, пристъпих още няколко крачки и бавничко се заизкачвах по склона.
„Щом вървя, значи съм жив!“, казах си наум.
Коремът все така ме свиваше, но вече бях свикнал с болката и я възприемах като нещо естествено. Дори ми беше трудно да си представя състояние, при което нямаше да я усещам.
Вървях все нагоре и се изпълвах с радост, че не напускам този свят. Беше ми странно, че не умирам. Дори ми беше досадно, че съм жив. Бях готов за смъртта, но все още живеех.
След известно време започнах да се заслушвам в болката. Приличаше на онази, която усещах при обостряне на язвата, но много по-силна. И имаше една странна особеност — сякаш излизаше не от стомаха, а от душата и постепенно се стичаше надолу към стомаха. В душата ми нещо стенеше и плачеше — точно от този странен душевен плач извираше болката. После неочаквано се досетих, че с този плач от душата ми излиза отрицателната енергия и че след него би трябвало да настъпи облекчението. Разбрах също, че енергията излиза от мен през отвора на стомашната болка.
И тогава се отнесох към болката като към заслужено наказание заради угризенията на съвестта, които изпитвах пред интуицията си. Все пак наказанието ми се стори твърде жестоко. По този начин обаче разбрах на какви страдания ще е подложен в Долината на смъртта например алчният човек — изпепеляването на тялото му ще е съпроводено от дива болка, но несравнимо по-силни страдания ще изпита духът му, напускащ умиращото тяло. Царят на смъртта се оказа жесток, но не и несправедлив.
Стана ми жал за подобни хора. Вече знаех обаче, че жалостта не е благородно чувство, а само лъжливо копие на благородното състрадание. Защото не може да се проявява състрадание към нещо, което би трябвало да се наказва — независимо дали тук или на онзи свят.
Скоро отново съзрях Огледалото на царя на смъртта Яма. Сърцето ме прободе. Стана ми тъжно, много тъжно, сякаш бях загубил близък приятел. Дори се спрях за известно време, загледан с надежда към него. Представих си човек, който се нарича… Време.
— Шефе, тук не бива да спираме. Тату каза… — обади се Равил.
— Да, да, тръгвам…
С треперещи от изтощение крака повторно пресякох зоната на Огледалото на царя на смъртта Яма.
Усетих, че не ми се напуска този район. Царят на смъртта беше не само жесток, но и сякаш примамваше към себе си и… не желаеше да ни пусне. „Смъртта не иска да ме пусне“, прониза ме страшната мисъл и рязко усили болката в стомаха.