В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Поклонникът забелязва, че ръцете му започват да потреперват и все повече се сбръчкват. С ужас вижда как тялото му постепенно умира. То пада на земята, а душата му излита над тленните останки, като най-сетне разбира, че в нея се е появил страшен сигнал — ропотът на недоволството, и че трябва да търси причините в самия себе си, а не да задълбочава ропота чрез произнасянето на заучени молитви. Защото Бог е определил като главна ценност у човека любовта (действената любов!) към човечеството изобщо, а не към зайците изобщо.
„Колко труден живот е отсъдил Бог за човека! — помислих си. — Интересно защо Той е определил за крайъгълен камък онзи тих шепот в нас самите, в който нямаме право да не се вслушваме. Пак Той ни е наложил свръх напрегнатия ритъм на живота, затова не бива да изпускаме нито секунда… Нали и Бог не пропилява времето, а все твори, твори и твори. А ние сме Негови чеда.“
Тръснах глава и отново се видях застанал между двете морени. Приповдигнах козирката на шапката си и се вгледах в Огледалото на царя на смъртта Яма. Погледнах ръцете си — бяха замръзнали от студ. Наведох глава и с ужас забелязах, че съм стъпил върху човешки кости. Виденията отстъпиха.
Обърнах се и тръгнах по обратния път. Душата ми бе обзета от тъга. Моите износени обувки потропваха по камъните, а стрелката на компаса ме насочи натам, където оставих Равил да ме чака. Душата ми продължаваше да вие на умряло. Все крачех ли, крачех. По едно време спрях и се опипах.
— Жив съм… все още — казах си на глас.
Нещо виеше в мен, след това воят се засили и неочаквано прерасна в рязко пробождане в областта на стомаха.
— А-а-а — превих се от болка.
Седнах на един камък и като се опитвах да не обръщам внимание на болката, заразглеждах ръцете си. Вглеждах се във всяка тяхна бръчица, страхувайки се да не забележа признаци на увяхване на кожата. Чаках появата им и дори усетих нетърпение. Не ги желаех, но ги чаках. А страшната болка в стомаха сякаш ми сигнализираше: „Да не би да ми се е обострила язвата? Може би легендата за Града на боговете и разположената в него Долина на смъртта са само измислица? Може би всичко е нарисувало моето въображение?“.
Веднага си спомних обаче за монументите и осъзнах, че някой наистина ги е построил с помощта на недостъпни за нас технологии. Разбрах, че легендата за Долината на смъртта е истина. „Истина е!“, исках да извикам аз в отчаянието си, но парещата болка в корема не ми разреши.
Пред очите ми отново се мярнаха пирамидите и монументите и пак ме поразиха със своето величие и ми подсказаха, че легендарният град е бил построен от хора. Те не са се съмнявали, че енергията на петте елемента може да бъде задействана от човек с Чиста душа, а времето е мислеща субстанция.
Онези картини от живота ми, които оживяха пред очите ми между двете петнисто рижави морени, ме бяха навели на извода, че съм допуснал сравнително малко грешки в своя живот. Основната беше, че на млади години съм оставал глух за своята интуиция и съм пропилял безкрайно много време, отпуснато ми за творчество. Тежкият товар легна върху душата ми и съвсем явно премина в пронизваща стомаха болка. Разбрах, че тя е наказанието, наложено ми от царя на смъртта Яма.
— Колко си неумолим, Яма! — задъхвах се от болка. — Нима трябва да съдиш толкова строго!? Не може ли да се прости!? Нали съм пропилял времето в периода само на неразумната си младост! Защо не ми простиш? Защо ме наказваш с толкова жестока болка!? Защо не съм се родил глупак, към когото не се предявяват големи изисквания!? Защо Бог не ми е дал щастието да бъда тъп!?
Болката все повече се засилваш. Вече не издържах, хванах се за корема и превивайки се, паднах на земята.
— О-о-о-ох! — стенех аз върху камъните, макар и съвсем близо до изхода от Долината на смъртта.
Надигнах глава и със замъглен поглед се огледах наоколо. Близо до мен се търкаляше кост. Човешка кост. Отново погледнах ръцете си, като очаквах, че ще видя признаци на повяхване и изпепеляване. Нямаше. А вече бях пожелал смъртта. Бях се уморил от болката.
— О-о-о-ох! — продължавах да стена. — Младостта ме подведе!