В обятията на Шамбала

— Не, толкова красива може да бъде само съвестта!

Мислите отново затанцуваха в главата ми и разбрах, че ненапразно съдът на съвестта се извършва някъде тук сред тъжните камъни, а не там — до блестящото Огледалото на царя на… смъртта. Думата смърт не си пасваше с това великолепно огледало. Тя дори оскърбяваше величието му. Не беше Огледало на царя на смъртта Яма, а Огледало на царя на съвестта Яма. Та нали съвестта задължително трябва да е красива, само красива, извънредно красива… Смъртта би трябвало да е извън пределите на огледалото и да се намира далече от него — във фокуса. Съвестта не бива да чувства конвулсиите на смъртта. Съвестта трябва да си остава красива!

Спомних си разказа на тибетеца Туктен за това, че в северната част на Кайлас зад Долината на смъртта е разположена тайна „райска“ пещера, която материализира мислите. Ако искаш да се появи храна — моля! Тя изниква на мига, достатъчно е само да си я представиш. Ако искаш още нещо, стига да си помислиш и — готово! Разбирах, че да вярваш в подобни чудеса е много трудно, но на мен ми се искаше да вярвам. Толкова ми се искаше отново да се озова в детството и да заживея с мечтите, че някой ден ще се озовем в страната на чудесата. А тя е съществувала тук — в Града на боговете.

Отново погледнах към огледалото и така нахлузих бейзболната си шапка, че престанах да го виждам и започнах да се озъртам, изследвайки с очи всяко възвишение. Изведнъж точно пред себе си видях рижаво петно. С мързеливо и бавно движение свалих раницата, извадих бинокъла и погледнах — от рижавото петно ме пронизваха четири очи.

Откъснах очи от бинокъла. Сърцето ми щеше да изскочи от гърлото. Устата ми пресъхна.

— Я виж ти, сметките по ориентирането не ме издъниха — изхриптях на глас и като че ли съжалих, че не съм сбъркал.

Вгледах се по-встрани и забелязах второто рижаво петно. Отново вдигнах бинокъла и… видях четирите очи, които се взираха в мен.

— Това са те — онези две морени, петнисто рижавите кучета с по четири очи — пак изхриптях на глас.

Сведох глава. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне всеки миг. После вдигнах глава и с благоговение отправих взор към Огледалото на царя на смъртта Яма. Дълго го гледах и мислех за него като за огледалото на… съвестта.

Отново различих двете рижави петна и се насочих към тях. Сърцето ми туптеше лудо, дишах учестено. Като мълния ме поразиха думите на Ангарика Говинда: „Мнозина загиват там.“ Крачките ми отекваха звънко в планинската тишина. В този миг не усещах нищо лошо — нито угризения на съвестта, нито вътрешно самобичуване, нито страх. Пред мен имаше само една цел — да стигна до двете морени и да застана между тях, за да може енергията на сгъстеното време да ме оцени. Ясно дочух и собствените си думи, произнесени в началото на експедицията: „Най-страшна е енергията на съвестта, притисната в ъгъла. Тя излиза подобно на взрив, който е в състояние да изпепели тялото.“