В обятията на Шамбала

Протегнах длан към едната, после към другата морена, но бързо се отказах. Сякаш ток минаваше по ръката ми.

Застанах точно пред тях. Гледах ги още дълго, като си представях, че са петнисто-енергийни кучета във фино-енергийния свят. Тихо и гальовно прошепнах:

— Оставете ме на мира!

Пак вдигнах глава към искрящото Огледало на царя на смъртта Яма и застанах между петнисто рижавите морени.

— Уф! — въздъхнах тихо.

Стори ми се, че тази въздишка се разнесе из всички клисури на древния Тибет, а ехото се върна при мен, като повтаряше: „Уф, уф, уф…“

„Живял ли съм чист живот?“, прииска ми се да извикам, но внезапно усетих, че животът ми започна да се върти пред вътрешния ми взор. Приличаше на старо алуминиево табло с разписание на влаковете. В същото време усетих, че чувствата ми не пропускат нито една картина и реагират на всяка от тях — със сладостно усещане или с глух ропот на недоволство. Страхувах се да не се появи чувството на негодувание и възмущение от мен самия — раницата, извадих бинокъла и погледнах — от рижавото петно ме пронизваха четири очи.

Откъснах очи от бинокъла. Сърцето ми щеше да изскочи от гърлото. Устата ми пресъхна.

— Я виж ти, сметките по ориентирането не ме издъниха — изхриптях на глас и като че ли съжалих, че не съм сбъркал.

Вгледах се по-встрани и забелязах второто рижаво петно. Отново вдигнах бинокъла и… видях четирите очи, които се взираха в мен.

— Това са те — онези две морени, петнисто рижавите кучета с по четири очи — пак изхриптях на глас.

Сведох глава. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне всеки миг. После вдигнах глава и с благоговение отправих взор към Огледалото на царя на смъртта Яма. Дълго го гледах и мислех за него като за огледалото на… съвестта.

Отново различих двете рижави петна и се насочих към тях. Сърцето ми туптеше лудо, дишах учестено. Като мълния ме поразиха думите на Ангарика Говинда: „Мнозина загиват там.“ Крачките ми отекваха звънко в планинската тишина. В този миг не усещах нищо лошо — нито угризения на съвестта, нито вътрешно самобичуване, нито страх. Пред мен имаше само една цел — да стигна до двете морени и да застана между тях, за да може енергията на сгъстеното време да ме оцени. Ясно дочух и собствените си думи, произнесени в началото на експедицията: „Най-страшна е енергията на съвестта, притисната в ъгъла. Тя излиза подобно на взрив, който е в състояние да изпепели тялото.“

До жадуваните морени оставаха само няколко метра. Забавих ход. Двата камъка наистина приличаха на четириоки кучета. „Муцуните“ на каменните псета бяха обърнати към мен. Струваше ми се, че не се заяждат, а се присмиват. Всяка морена беше с височина около един метър. И двете изпъкваха със своята петнисто-рижава окраска на фона на сиво-черната каменна урва. Разстоянието между тях беше около метър и половина.