В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Отново видях очите си и тези на Равил. Те блестяха върху изсушените ни от вятъра и замръзнали лица. Изразяваха нещо и… неизвестно кому… благодаряха от цялата си душа. В крайна сметка видях себе си как вървя към Долината на смъртта. Изведнъж ме завладя страх, който и аз, както всеки човек, изпитах преди срещата с непознатото. Името на тайнствения непознат е Смърт.
Картините се изнизваха, показвайки как вървя към двете морени, които приличаха на петнисто рижави кучета с по четири очи. И неразбираемо защо бях щастлив! Усетих, че ненапразно с компас търсих тези морени и вървях към тях. Нещо ме влечеше неудържимо насам. Отлично работещите в сгъстеното време мисли ми подсказаха, че съм дошъл да разбера какво представлява човешкият живот. И сякаш нещичко… подразбрах. Това „нещичко“, както ми подсказваха моите мисли, се състои в осъзнаването на собственото ти предназначение в живота, което някой — сигурно Бог, е предначертал за теб. Но колко е трудно да се разбере това предназначение! И да бъде осъзнато! Нима за целта задължително трябва да се посети Долината на смъртта!?
О, не! Не е задължително да се стремим към далечния Тибет и да проникваме в покритата с душевна мъгла Долина на смъртта! Трябва само да се вслушваме в интуицията си и в съкровения й шепот. А той струва много. Колко рядко обаче се вслушваме в него! Ние сякаш не искаме да чуваме нейния шепот, а предпочитаме гръмките слова. Но всъщност шепотът е…
В този миг прозрях, че Бог ме е създал преди всичко, за да се вслушвам в своята интуиция, а не просто да размахвам ръце или да движа крака. Стана ми дори обидно, че съм длъжен да слушам нейния неясен шепот и да се измъчвам, че когато давам воля на краката, ръцете или на някакви други природни инстинкти, постъпвам неправилно. Осъзнах, че някой сякаш ми е предначертал да използвам движенията на ръцете, краката и преди всичко на главата си в посоката, подсказана от същия този шепот. Разбрах, че съм се вслушвал в него, увличан от съпровождащите го емоционални вълни, но понякога съм ритал, при това доста силно, поддавайки се на желанието да живея „като всички“ или, така да се каже, „по човешки“… Заради това желание съм изпуснал толкова ценно време. Особено на млади години!
Докато стоях между двете морени с петнисто-рижав цвят в Долината на смъртта, изведнъж се изплаших, че едва ли не съм пропилял живота си. А изразът „Да се живее по човешки“ ми стана направо омразен. Угризенията на съвестта ме стиснаха за гърлото. Тогава разбрах, че тук ще получа наказание, защото не съм послушал интуицията си, която ми е подсказвала моето индивидуално предназначение, начертано от Бог. А то може да бъде осъзнато само благодарение на чувствата и шепота на интуицията. Не знаех само едно — какво наказание ще получа. Мислите за моето предназначение сами започнаха да се навързват една за друга в главата ми. Болката поради дареното ми, но пропуснато в младостта време, се усили неимоверно. Като облекчаваща вълна дойде разбирането, че в по-зряла възраст до голяма степен бях компенсирал изпуснатото, като работех до 2–3 часа през нощта. Стана ми горчиво. Чаках наказанието от царя на смъртта Яма.
В главата ми за миг се появи мисълта за поклонниците, които идват в долината, за да осъзнаят най-сетне пред лицето на смъртта смисъла на живота. Защо много от тях, които са благочестиви хора, идват и умират тук, изпепелени от напускащата ги енергия на съвестта? Веднага си отговорих — благочестието не означава задължително искреност пред Бога, често под неговата маска се крие онова, което човек иска да замаскира пред самия себе си. Подобни поклонници не разбират, че произнасяйки неразбираеми за тях самите молитви, под сянката на благочестието крият своя банален страх от хората и живота. Колкото повече се страхуват от хората, толкова повече внимание отделят на молитвите и ритуалите. Те се отдалечават от хората, като се потапят в измисления свят на неразбираемите ритуали, които едва ли някога ще бъдат разбрани. Измисленият свят е светът на страхливите хора, които се боят от живота. Негов символ би трябвало да бъде заекът.
„Бягащите от живота зайци“ живеят в света на приглушения ропот на чувствата, които се бунтуват срещу сриването на човека до нивото на заека. Те някак си свикват с този ропот. Но нещо отвътре ги човърка. И в крайна сметка не издържат вечното и противно скрибуцане в душата. Взели в ръце торбичка и тояга, поклонниците тръгват на път и отиват там, където им диктуват ритуалите. Накрая всеки от тях намира Долината на смъртта и влиза в нея. Там внезапно разбира, че е дошъл напразно, понеже в пробягващите пред очите му картини от неговия живот липсват благочестието и ритуалността, а се появяват тълпи хора, на чийто фон се издига символичният образ на заека.