Обединени от божества

Миранда се обърна отново, за да поеме по тунела.

— Това е единственият сигурен начин отново да видиш Лейн — продължи полуелфът.

— Не можах да не забележа, че не предложи подобно съдружие на Избраната.

— Помислих си го, но тя е по-целеотдадена дори и от теб. Да не говорим, че въпреки уникалните умения за промъкване, дискретността не е сред притежаваните от нея добродетели. Не, ти си далеч по-удачен избор. Вече доказа, че умееш да водиш преговори, в състояние си убедително да играеш дадена роля, когато бъдеш подготвена подобаващо. Клиентите ни биха били далеч по-склонни да се доверят на жена. Причините са безбройни. За теб това означава сигурност, контакт с Лейн и — не че това те блазни — огромни печалби.

— Няма да ви помагам да убивате.

— Ако трябва да го опростяваш по такъв начин, защо не погледнеш собствената си кауза откъм същия ъгъл? Какво предполагаш трябва да стори Лейн, ако най-накрая успееш да го убедиш да сложи край на войната? За осакатяването на двете армии ще е нужно убиването на множество високопоставени люде. Освен ако не предполагаш, че Лейн трябва да използва дипломация. Никакви усилия няма да попречат на хаоса от края на бранта да отнеме невинни животи.

— Ако успеем да намерим другите… — започна Миранда.

— Да, зная. Останалите Избрани ще открият начин, въпреки че поне един е мъртъв със сигурност, а гибелта на други двама е потвърдена от единственото създание, което би трябвало да знае. Смятам те за достатъчно разумна да не вярваш в чудеса, които сами да свършат необходимото. Но вече получих отговора ти. Позволи ми тогава да ти дам съвет. Тъй като Съглашенската армия не ни е платила исканото, а вероятно никога и няма да го стори, в наша изгода е да не попадаш в ръцете им. Затова бих ти препоръчал да се насочиш към Подронието. Наличните им ресурси би трябвало да подсигурят безопасността ти достатъчно дълго, за да може Епидим да си намери нова цел, по която да се вманиачи. Останалите генерали са престанали да се интересуват от теб скоро след залавянето ти — каза той. — Сега върви, следвай. Вземи си припаси и на добър час.

Миранда взе торбата си и я напълни с провизии. Също така откачи от стената и тежък бял плащ. Вероятно принадлежеше на Лейн, тъй като се влачеше по земята, когато го облече. Наметната с далеч по-топлата одежда и стиснала тояжката си, Миранда се зае с тунела. Бе тесен. Очевидно се бе образувал по естествен път, формата му бе непостоянна и предизвикваща клаустрофобия. Бледата светлина от складчето бързо отстъпи място на непрогледна тъма. Девойката накара жезъла си да засияе и продължи.

Мин сигурно се бе отдалечила на голямо разстояние. Не се чуваше дори звукът от драскащите й нокти. Тунелът бе само един, ставаше по-широк, но горната му част се спускаше все по-ниско, докато в даден момент на Миранда не й се наложи да пълзи. Този проход не приличаше на пещерата. Там поне стените, таванът и подът бяха солидни. А тук всяко нейно движение предизвикваше разместването на буци пръст, на моменти карайки я да очаква срутване.