Обединени от божества

— Съдбата ме отведе при теб. Съдбата ме отведе при Лейн. Съдбата ме отведе до сразения мечодържец. Съдбата ми даде това! — викна Миранда, захвърляйки тояжката си, за да покаже белязаната си длан. — Съдбата ми е отредила място. Съдбата ми е дала призвание.

Създанието мълниеносно протегна ръка, сграбчвайки китката на девойката и извивайки я болезнено.

— Светотатство. Кощунство. Би трябвало да те освободя от този крайник, за да не бъде символът на божествената орис сквернен от такова нисше създание — изрече тя. Злобата на думите й контрастираше рязко с безстрастното изражение. Хватката й ставаше по-здрава, извивайки ръката на Миранда все по-болезнено.

Девойката се отпусна на колене. Мин скочи край нея, оголвайки зъби. Момичето вдигна поглед към студеното лице на жената. Върху челото на Избраната започна да изниква символът, заради когото наказваше Миранда. До този момент бе стоял видим само в елементалните й форми. Миг преди вбесеното драконче да я нападне, жената разтвори пръсти. Потърка собствения си белег, лицето й за частица от секундата изрази объркване и болка, преди изражението и знакът да изчезнат.

— Не си струваш усилията — обяви създанието. — Белегът не говори нищо за призвание. Единствено те отбелязва като нещо любопитно. Ти си грешка, провален опит за величие. Духът на сразения ми партньор — мечодържецът, както го нарече — трябва да те е белязал, за да съобщи поражението си. Предавайки това съобщение, дребната ти, безсмислена роля се изчерпва. Бях наясно с гибелта му.

— Защото нищо не остава незабелязано от теб — повтори Дезмър.

— Именно — съгласи се съществото.

Миранда стисна болящата я китка и се изправи.

— Как е възможно силите да са допуснали такива грешки? Как е възможно създанията, сътворени и избрани да защитават обитателите на този свят, да изпитват такова безразличие към тях?

— Емоцията е слабост. Прави те чувствителна към тривиалното и те заслепява за важните неща. Само чрез обособяване е възможно да бъдат постигнати правилни решения. Само в уединение е възможно усилията да бъдат насочени за постигане на целите — изрецитира съществото като мантра.

— Защо изобщо искаш да спасиш света, ако не те е грижа за населяващите го? — попита Миранда.

— Не е въпрос на желание, а на призвание. Целта е най-рядкото нещо на света. Малцина създания изобщо притежават истинска цел, към която се стремят. Още по-малък брой я постигат. Бях поставена тук, за да постигна цел, която е единствено по моите сили. Затова ще я изпълня.

— Ами останалите, които споделят призванието? Не е ли твой дълг да се убедиш за съдбата им? Не е ли твое задължение да се постараеш да ги намериш? — контрира Миранда.