Фурията на капитана

Невзрачно облечената жена, очевидно шокирана от факта, че младият човек е готов да използва сила, погледна Маркус с наполовина срамежлив, наполовина умоляващ поглед, когато той тръгна към нея.

— Центурион — каза тя.

Тя приклекна в подобие на реверанс, вероятно най-доброто, което можеше да направи, предвид малката дъщеря, която носеше на хълбока си. Детето мълчеше, сините й очи бяха широко отворени.

— Никой не говори с нас. Никой не ни казва кога можем да се върнем по домовете си.

Маркус я гледа яростно известно време, но това беше напразен опит. Младата жена нямаше намерение да отстъпи.

— Госпожо — каза Маркус, — трябва да ви помоля да се върнете на мястото си при другите задържани.

— Няма да отида никъде, докато не чуя отговори — каза тя тихо.

— Не, госпожо, ще отидете — отговори Маркус. — За ваша собствена безопасност.

Жената отчаяно стисна челюсти.

— Не разбирам какво още искате от нас, центурион. Никой от нас не е използвал или възнамерява да използва оръжие срещу легионите. Никой от нас не знае нищо, което да не сте изяснили още преди часове. Нямаме причина да сме тук, дори като се има предвид, че този млад човек и досега старателно изяснява дали сред нас има граждани…

Гласът й затихна и лицето й застина в мрачна замисленост, внезапно заменена от маска на страх.

Маркус усети как пръстите му стискат жезъла и само пукотът на чупещо се дърво му подсказа, че неволно е призовал фурия, увеличаваща силата на ръцете му.

Той беше виждал този поглед и при други жени, на други места, и го мразеше.

— Госпожо — отчетливо произнесе Маркус. Той посочи с жезъла към другите задържани. — Отидете и седнете там. Сега.

Тя известно време го гледаше безпомощно. После бързо си пое дъх и каза:

— Казвам се Естелис — ръцете й прегърнаха детето. — Това е дъщеря ми Естара.

Маркус рязко се обърна, като я чу. Враните да го вземат всичко това! Той не искаше да знае нито тази жена, нито името й, нито, да му помагат великите фурии, името на нейното дете. Смъртната им присъда вече беше подписана. И той също имаше вина. Кръвта им ще е по ръцете му. Може би дори буквално. Не искаше да знае имената им.

Някаква част от него не можеше да почувства нищо друго освен презрение към собствения му страх. В крайна сметка именно той наведе сенатора на мисълта да заповяда на капитана да убие други алеранци. Но той предположи, че Арнос ще се възползва от възможността да го направи веднага щом вземат пленници от легиона на разбунтувалите се роби.

Вярваше, че заповедта ще засегне не повече от десетина-двайсет вражески войници. Смисълът беше, че както Маркус предполагаше, капитанът няма да направи компромис.

Маркус се застави да погледне отново към Естелис и дъщеря й Естара и другите зад тях: стотици свободни хора от Отос. Десетки семейства. Жени. Деца. Старци.