![Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/4/poslednite-oceleli-zhivota-kakvto-go-poznavahme-bg-download.jpg)
Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]
- Автор: Пфефър Сюзан Бет
- Серия: Последните оцелели #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191570928
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]». Краткое содержание книги:
27 август
Мама каза, че разстоянието до Мейпъл Хил и до гимназията е едно и също, така че няма значение кое ще изберем. Ho ако решим да ходим на училище, би предпочела двамата да изберем едно и също.
Днес следобед говорих с Джони за това. Той заяви, че не изгаря от желание да ходи на училище, но ако ходи, предпочита да е в Мейпъл Хил. Предполагам, защото му е по-познато.
Аз пък предпочитам да ходя в гимназията. Началното училище е наистина бебешко: от предучилищен до трети клас. Дори не зная дали ще мога да се пъхна зад чиновете.
Това си е голям майтап, защото Джони е по-висок от мен.
27 август
Гаден ден.
Първо, часовникът ми спря. Предполагам, че батерията му е свършила, само че нямаше как да отскоча до мола и да си купя нова. А пък онзи в стаята ми бе електрически, така че вече от седмици не работеше.
Имаше време, когато можех да погледна през прозореца и да добия представа за часа. Е, не че можех да определя дали е два, или три след полунощ, но зората се различава от нощта.
Само че напоследък небето непрекъснато е сиво и е доста по-трудно да се разбере кога се съмва. Можеш да видиш дали небето е по-светло, но вече нямаше изгрев. Така че сега съм в леглото и нямам представа кое време е. Не зная защо това бе толкова важно за мен, но беше.
Когато тази сутрин най-после се измъкнах от леглото, мама изглеждаше по-мрачна от обичайното. Очакваше ни голям набор от лоши новини.
Първо, миналата нощ беше паднала убийствена слана. Листата вече бяха почнали да капят от дърветата, а сега всички растения в градината бяха мъртви. Имахме чувството, че вече е краят на октомври, а след като беше едва краят на август, то зимата щеше да е зверска.
Мама беше вкарала вътре това, което бе останало от зеленчуците, посети през пролетта, но те не вървяха добре. Мижави домати. Още по-мижави тиквички. При все това ние им се радвахме, а задушени със зехтин си бяха истинско пиршество. Но мечтите й за консервирани зеленчуци се бяха изпарили, а аз знаех, че тя се тревожи за хранителните ни запаси.
Прекарахме деня навън, като изкопавахме картофите, морковите и ряпата, които тя бе засадила. Всички бяха по-дребни от обикновено, но все пак беше нещо и можехме да се храним с тях няколко дни и така да спестим от консервираните зеленчуци.
Тогава, докато ни казваше за попарените от сланата зеленчуци, мама ни съобщи, че когато пуснала радиото, нямало никакъв сигнал.
Имаме три радиоприемника на батерии и опитала всички. И ние се пробвахме да ги пуснем, защото не искахме да й повярваме. Ала, разбира се, тя казваше истината. От всички се чуваше само пукане на статично електричество.
Вече от месеци не бях слушала радио. Не исках да научавам нищо. Но зная, че мама всяка сутрин слуша новините и ни казва всичко, което трябва.
Сега вече не искахме да знаем никакви новини.
Предполагам, че и радиостанциите нямат електричество. Мат ни обясни, че макар по-големите да разполагат с генератори, то и те били с ограничен капацитет.
Но след като не знаеш какво става в истинския свят, беше по-лесно да мислиш, че изобщо няма такъв, че Хауъл, Пенсилвания, е единственото обитаемо място, останало на Земята.
Ами ако вече нямаше Ню Йорк, Вашингтон или Ел Ей? Даже не си представях, че съществуваха Лондон, Париж или Москва.
Откъде можехме да знаем? Дори вече не знаех колко е часът.
29 август
Нещо страшно се случи днес и не зная дали трябва да кажа на мама, или на Мат.
Пожелах да отида с колелото до града. Исках да разбера какво е да се отиде с колело до гимназията, в случай че двамата с Джони решим да я посещаваме. До Мейпъл Хил можеше да се върви по черни пътища, но за да се стигне до гимназията, беше по-удобно да се мине през града.
Освен това трябваше да върна няколко книги в библиотеката. Не зная какво ще правим, когато я затворят. Сега работеше два дни в седмицата, в понеделник и петък, също като пощата.
Завързах книгите с канап (навън температурата беше около шест градуса, но заради сухия въздух и липсата на слънце ми се струваше още по-студено), натоварих ги върху багажника на колелото и поех към града. Спусках се надолу по хълма към Мейн Стрийт, когато усетих нещо различно. Отне ми миг да разбера какво е и тогава чух някакви хора да се смеят.
Напоследък, тъй като почти нямаше движение, се чуваше доста надалече. Само дето нямаше много какво да се чуе. В пощата винаги имаше хора, а понякога и в библиотеката, но като цяло градът изглеждаше пуст. Предполагам, че в болницата беше оживено и шумно, но от известно време не съм ходила там.