Кралят на зимата

Със своята нерешителност Грифид поне ми даде възможност да разгледам саксите, които, честно казано, не се различаваха кой знае колко от нас. Косите им бяха по-светли, очите им бяха светло сини, кожата им беше по-румена от нашата, освен това те очевидно обичаха да имат по дрехите си много кожи, но иначе се обличаха като нас. А по отношение на оръжието саксите се различаваха от нас само по това, че носеха дълги ножове (опасни при близък бой) и почти всички имаха огромни брадви с широки остриета, които можеха да разсекат щит с един удар. Някои от нашите воини бяха толкова впечатлени от сакските брадви, че сами започнаха да носят такива оръжия. Но Оуейн, както и Артър, смятаха брадвата за неудобна. С брадва не можеш да отбиеш удар, обичаше да казва Оуейн. Според него добро бе само оръжието, с което можеш еднакво добре и да атакуваш, и да се отбраняваш. Сакските жреци бяха доста по-различни от нашите свети мъже. Тези чужди магьосници носеха животински кожи, мажеха си косата с пресни говежди изпражнения, разделяха я на кичури, които след изсъхването на миризливия балсам приличаха на пръчки, забодени в главите им. Един от сакските жреци принесе в жертва козел, за да разбере дали саксите трябва да се бият с нас или не. Най-напред жрецът счупи един от задните крака на животното, след това заби нож в гърлото му и го остави да побегне, а счупеният крак се влачеше отзад. Козелът залиташе, кървеше, блееше и вървеше покрай тяхната бойна линия, след това се обърна към нас точно преди да се строполи в тревата. Това изглежда беше зла поличба за саксите, защото стената им от щитове започна да отстъпва. Враговете ни преминаха през недостроеното село, прекосиха реката през брода и се скриха между дърветата. Те взеха със себе си и жените, децата, робите, прасетата и стадата си. Ние обявихме това за победа, изядохме козела и съборихме оградата на саксите. Нямаше плячка.

Нашите опълченци вече бяха гладни, защото, като всички опълченци, те си бяха изяли запасите още първите дни и сега нямаха нищо за ядене освен лешниците, които беряха в гората. Липсата на храна ни принуди да се оттеглим. Нямахме друг избор. Гладните опълченци, нетърпеливи да се приберат вкъщи, тръгнаха първи, а ние, воините, ги последвахме по-бавно. Грифид беше мрачен, защото се връщаше с празни ръце — нито злато, нито роби. Но когато наближихме вече познати земи, срещнахме друг сакски отряд. Те изглежда се бяха натъкнали на част от нашето разпуснато опълчение, защото бяха натоварени с трофейно оръжие и водеха жени.

Срещата изненада и двете страни. Аз бях в задната част на колоната и в началото само чух шума от сражението. На излизане от гората нашият авангард се беше сблъскал с половин дузина сакси, които прекосяваха някакъв поток. Нашите атакуваха, присъединиха се още копиеносци и от двете страни. Нямаше стена от щитове, просто кървава касапница сред плиткия поток и отново, както в онзи ден, когато убих първия си сакс в горите на юг от Инис Уидрин, бях обзет от радостта на битката. Реших, че това е същото чувство, което Нимю изпитва, когато Боговете я изпълват. Тя каза, че сякаш й порастват криле, които я издигат високо към славата. А аз точно така се чувствах в онзи есенен ден. Втурнах се срещу първия сакс, който ми се изпречи. Вдигнах копието си. Видях страха в очите му и разбрах, че ще го убия. Копието се заби дълбоко в корема му, затова аз извадих меча на Хюел (който вече наричах Хюелбейн) и го довърших със страничен удар. След това нагазих в потока и убих още двама. Крещях като звяр на саксите на техния роден език, виках ги да дойдат и да вкусят смъртта. И тогава един огромен воин прие поканата ми и замахна срещу мен с една от огромните брадви, които изглеждаха толкова страшно. Само че това оръжие беше прекалено тежко. Веднъж замахнеш ли с такава брадва, не можеш да я върнеш. Така че саксът остави тялото си незащитено и аз го пронизах с меча — Оуейн щеше да остане доволен от този удар, ако можеше да ме види. Само от този сакс взех три златни огърлици, четири брошки и нож с вградени в дръжката скъпоценни камъни. Освен това запазих и острието на брадвата му, за да си направя от нея първите си воински пръстени.