Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Дерфел! Ликат! Оная колиба! — викна Оуейн и аз като добър войник се подчиних на заповедта. Пуснах щита, хвърлих една главня през вратата, след това приклекнах, за да вляза през тесния вход. Вътре запищяха деца и един полугол мъж скочи с нож срещу мен и ме принуди да се извъртя с шеметна бързина. Опитах се да го намушкам с копието, но някакво дете се заплете в краката ми и острието се плъзна по ребрата на мъжа. В следващия миг той щеше да се стовари върху мен и да забие ножа в гърлото ми, но Ликат го изпревари. Човекът се преви, хванал корема си и изстена, когато Ликат дръпна копието, за да освободи острието от разкъсаната плът. След това той взе ножа от мъртвеца и започна да избива пищящите деца. Аз излязох навън с окървавеното си копие.
— Хайде! — викна Оуейн. — Демеция! Демеция! (Това беше нашият боен вик онази нощ — викахме името на ирландското кралство на Енгас Мак Ейрем, което се намираше на запад от Силурия.) Вече всички колиби бяха празни и ние започнахме да преследваме миньорите в тъмнината. Те тичаха на всички страни, но някои мъже се опитваха да оказват съпротива. Група смелчаци дори оформиха някакъв боен ред и ни атакуваха с копия, кирки и брадви. Но хората на Оуейн посрещнаха нескопосаната им атака с вдигнати черни щитове и след секунда посяха смърт със своите копия и мечове. Един от тези безмилостни воини бях и аз. Дано Бог ми прости, защото в онази нощ убих още един човек, а може би бяха двама. Първият пронизах с копието си в гърлото, а вторият в слабините. Онази нощ не използвах меча си, защото си мислех, че оръжието на Хюел не трябва да участва в това клане.
То свърши доста бързо. За кратко време в селото не остана никой освен мъртъвците, умиращите и малцина мъже, жени и деца, които се опитваха да се скрият. Избихме всички, които намерихме. Убихме животните им, запалихме каруците, с които превозваха въглищата, срутихме покривите им, стъпкахме зеленчуковите им градини и след това обрахме всичко ценно. Над нас прелетяха няколко стрели, но не нараниха никого.
В къщата на вожда имаше едно гърне с римски монети, златни кюлчета и сребърни пръчки. Това беше най-голямата колиба — цели двайсет крачки от стена до стена, а в светлината на нашите горящи главни видяхме и тялото на мъртвия вожд, проснато на пода, с пожълтяло лице и разпран корем. Една от жените му и две от децата лежаха мъртви в локва кръв. Едно момиченце лежеше под пропито с кръв плъстено одеяло и на мен ми се стори, че ръката й потрепна, когато един от нашите се спъна в тялото й, но си замълчах. Навън в нощта друго дете изпищя, намерено в своето скривалище и моментално посечено.
Моля се Бог да ми прости, Бог и всичките му ангели, но греха си от онази нощ съм изповядал само веднъж и то пред едно лице, което не беше свещеник и нямаше право да ми даде опрощение. Знам че в Чистилището, или може би в ада, аз ще срещна онези мъртви деца. Техните бащи и майки ще получат душата ми и ще съм си заслужил наказанието.
Но нима имах избор? Бях млад; исках да живея; бях положил клетва; следвах своя водач. Убих само мъжете, които ме нападнаха, но какво извинение е това пред онези грехове? За моите другари онова клане изобщо не беше грях, те просто убиваха хора от друго племе, всъщност от друг народ и това беше достатъчно оправдание за тях. Но аз бях израсъл на Хълма, където всички бяхме от различни племена и народи и въпреки че самият Мерлин беше племенен вожд и ревностен защитник на всеки, който се гордееше с принадлежността си към бритите, той не ни учеше на омраза към другите племена. Неговото възпитание ми пречеше да участвам без угризения в такива кланета на чужденци, чиято единствена вина беше, че са просто чужденци.
Но със или без угризения аз убивах и дано Бог ми прости това и всичките ми грехове, които са твърде много, за да си ги спомням.
Тръгнахме си преди зазоряване. Над долината, пропита с кръв и ужас, се издигаше пара. Над мочурищата се носеше плачът на вдовиците и сираците. Оуейн ми даде едно златно кюлче, две сребърни пръчки и шепа монети и, дано Бог ми прости, аз си ги взех.
Есента винаги носи война, защото цяла пролет и цяло лято по източните ни брегове акостират лодки с нови и нови сакски заселници. През есента те тръгват да търсят своя собствена земя. Сраженията продължават докато зимните бури в морето издигнат непреодолима преграда около Британия.