Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
През есента на онази година, в която Утър умря, аз за първи път влязох в сражение със сакси. Тъкмо бяхме приключили със събирането на данъците на запад, когато разбрахме, че земите ни на изток бяха нападнати от сакски нашественици. Оуейн предаде командването на своя офицер Грифид син на Анан и ни изпрати на помощ на Мелуас, кралят на Белге, който беше подчинен на краля на Думнония. Задачата на Мелуас беше да защитава нашето южно крайбрежие срещу нападенията на саксите, които бяха станали още по-войнствени след смъртта на Утър. Оуейн остана в Каер Кадарн, защото членовете на кралския съвет се караха и не можеха да решат на кого трябва да бъде поверено възпитанието на Мордред. Епископ Бедуйн искаше кралят да бъде възпитаван в неговия дом, но нехристияните, които бяха мнозинство в съвета, не искаха Мордред да става християнин, а пък Бедуйн и подръжниците му не искаха детето да стане езичник. Оуейн, който претендираше, че почита всички Богове без разлика, предложи себе си като компромисно решение.
— Няма никакво значение в кой Бог вярва кралят — каза ни той преди да тръгнем, — защото кралят трябва да бъде научен как да се бие, а не как да се моли.
Ние го оставихме да отстоява своето мнение пред съвета и се отправихме на изток.
Нашият командващ Грифид, слаб и мрачен човек, смяташе, че единственото желание на Оуейн всъщност беше да попречи на Артър да стане настойник на Мордред.
— Не че Оуейн не харесва Артър — побърза да добави той, — но ако кралят принадлежи на Артър, на Артър принадлежи и Думнония.
— Това толкова ли е лошо? — попитах аз.
— За мен и за теб, момче, ще е по-добре, ако страната е в ръцете на Оуейн. — каза той и посочи една от златните огърлици на врата си, за да ми покаже какво има пред вид. Всички ми викаха „момче“ или „момко“, но само защото бях най-младият в отряда и все още не бях помирисвал кръв в истинско сражение. Освен това другарите ми вярваха, че аз им нося щастие, защото се бях спасил от ямата на смъртта. Хората на Оуейн, като всички войници по света, бяха ужасно суеверни. Всяко знамение се обсъждаше, всеки войник носеше за талисман заешко краче или кремък и всяко действие се превръщаше в ритуал, така че воинът например винаги обуваше първо левия ботуш и никога не остреше върха на копието си върху собствената си сянка. Сред нас имаше и шепа християни, дотогава си мислех, че християните не се страхуват толкова от Богове, духове и призраци, но те се оказаха точно толкова суеверни, колкото и езичниците.
Вента, столицата на крал Мелуас, беше едно бедно гранично градче. Тукашните занаятчийски работилници отдавна не работеха, а стените на големите римски сгради носеха дълбоки белези от нападенията на саксите, разграбвали града неведнъж. Крал Мелуас се страхуваше, че те отново ще дойдат да грабят.
— Саксите имат нов вожд — каза той, — който е гладен за земя и сее ужас в битка. Защо Оуейн не дойде — попита той сприхаво, — или Артър? Искат да бъда унищожен, така ли?
Той беше дебел и мнителен. Никога не бях срещал човек с по-лош дъх от неговия. Той беше по-скоро крал на племе, отколкото на държава, която го правеше втори по ранг в цяла Думнония. Всъщност Мелуас приличаше повече на слуга и то сприхав слуга.
— И вие сте една шепа хора, нали — каза той недоволвно на Грифид. — Добре, че свиках опълчението.
Всеки здрав мъж от племето на Мелуас беше длъжен да служи в опълчението, но мнозина се бяха укрили, а по-богатите бяха изпратили свои роби да ги заместват. Въпреки това кралят беше успял да събере повече от триста мъже, които си носеха собствена храна и оръжие. Някои от опълченците бяха служили в редовна войска и имаха хубави бойни копия и грижливо поддържани щитове. Но повечето от техните другари нямаха никакво оръжие, освен тояги и подострени мотики. Заедно с мъжете бяха дошли и множество жени и деца, които не искаха да остават сами в домовете си в тези размирни времена.
Мелуас настояваше той и неговите воини да останат да защитават рушащите се укрепления на Вента, а това означаваше, че Грифид трябваше да поведе опълчението срещу саксите. Мелуас нямаше представа къде са враговете и ние безпомощно се залутахме из гъстите гори на изток от Вента. Бяхме по-скоро някаква тълпа, отколкото войска и появата на сърна предизвикваше такова шумно преследване, че ако имаше враг на десет мили от нас, той вече знаеше, че ние бяхме там. Обикновено ловът завършваше с това, че опълчението се оказваше пръснато из цялата гора. Загубихме почти петдесет човека по този начин — те или бяха попаднали в ръцете на саксите или просто се бяха изгубили и бяха решили да си отидат у дома.