Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Късмет — казах аз скромно.
— Не, не е късмет — каза Нимю и вдигна лявата си ръка да ми покаже белега. — Когато ти се сражаваш, Дерфел, и аз се сражавам с теб. Ти ще станеш велик воин и така трябва да бъде.
— Наистина ли?
Нимю потрепери. Небето беше сиво, сиво като неизлъскан меч, макар че на запад хоризонтът беше набразден от ивици бледа жълта светлина. Дърветата бяха голи и черни, тревата беше потъмняла, а пушекът от огнищата в селото се стелеше ниско над земята сякаш се страхуваше от студеното мрачно небе.
— Знаеш ли защо Мерлин напусна Инис Уидрин? — попита ме тя внезапно. Изобщо не очаквах такъв въпрос.
— За да намери Познанието за Британия — казах аз и това бяха нейни думи, беше ги казала в Глевум по време на Великия съвет.
— Но защо точно сега? Защо не преди десет години? — попита ме Нимю и сама си отговори. — Тръгнал е сега, Дерфел, защото сега за нас настъпват лоши времена. Всичко, което е добро, ще стане лошо, а всичко, което е лошо, ще стане по-лошо. Всички в Британия събират сили, защото знаят, че ги очаква голяма борба. Понякога си мисля, че Боговете си играят с нас. И сега са решили да видят как ще свърши тази игра. Саксите стават все по-силни и скоро ще започнат да ни нападат не с отряди, а с цели орди. Християните — каза Нимю и плю в потока, за да отблъсне злото — казват, че скоро ще изминат петстотин зими от рождението на техния нещастен Бог и твърдят, че това ще ознаменува пълната победа на тяхната религия. — Нимю отново се изплю. — А ние бритите? Ние се бием помежду си, крадем един от друг, строим нови зали за угощения вместо да ковем мечове и копия. Ние ще бъдем поставени на изпитания, Дерфел, и затова Мерлин събира сили, защото, ако кралете не успеят да ни спасят, тогава Мерлин ще трябва да убеди Боговете да ни помогнат.
Тя спря до едно вирче и се загледа в черната вода, застинала неподвижно в очакване на сковавщия лед. Водата в следите на животните около вира вече беше замръзнала.
— А Артър? — попитах аз. — Той няма ли да ни спаси?
Нимю се усмихна.
— Артър за Мерлин е това, което си ти за мен. Артър е мечът на Мерлин, но никой от нас не може да ви контролира. Ние ви даваме сила — тя протегна своята белязана лява ръка и докосна дръжката на моя меч — и след това ви оставяме. Можем само да вярваме, че вие ще направите това, което трябва.
— На мен можеш да вярваш — казах аз.
Нимю въздъхна, както всеки път, когато правех такива изявления, после тръсна глава.
— Когато настъпи времето за изпитание на Британия, Дерфел, а това ще стане скоро, никой от нас няма да знае колко силен ще се окаже мечът му.
Тя се обърна и погледна към укрепленията на Каер Кадарн, където се вееха знамената на всички лордове и старейшини, дошли да присъстват на провъзгласяването на Мордред за крал.
— Глупаци — каза тя горчиво, — глупаци.
Артър пристигна на следващия ден. Беше малко след зазоряване. Придружен само от двама воини, той беше минал през Инис Уидрин и оттам с него беше тръгнала и Моргана. Тримата мъже яздеха своите огромни коне, въпреки че не носеха нито ризници, нито щитове. Имаха само мечове и копия. Артър дори не донесе своето знаме. Той беше много спокоен. Държеше се така, сякаш беше дошъл на тази церемония само от любопитство. Агрикола, римският военачалник на крал Тюдрик, който беше дошъл на мястото на своя господар (Тюдрик имаше треска), също очакваше церемонията без особено вълнение. Но всички останали в Каер Кадарн бяха напрегнати и се тревожеха че знаменията на деня можеха да се окажат лоши. Принц Кадуи, със сините татуировки по бузите, беше там. Принц Гърийнт, Господарят на Камъните, беше дошъл от земите, граничещи със саксите, и крал Мелуас бе пристигнал от своята рушаща се столица Вента. Всички благородници на Думнония, повече от сто човека, се бяха събрали в крепостта. През нощта беше валяла суграшица и Каер Кадарн осъмна хлъзгав и кален. Но на зазоряване задуха остър западен вятър и помете облаците така, че, когато Оуейн излезе от замъка с невръстния крал на ръце, слънцето вече огряваше хълмовете на изток от Каер Кадарн.
Часът на церемонията беше определен от Моргана, която прецени всички знамения на огъня, водата и земята. Знаеше се, че церемонията ще бъде проведена в първата половина на деня, защото нищо добро не можеше да се очаква от начинания, предприети по време, когато слънцето върви към залез. Тълпата обаче трябваше да чака, докато Моргана определи точния час за начало на ритуалите в каменния кръг, увенчал върха на Каер Кадарн. Камъните, оформящи кръга, не бяха големи, нито един от тях не беше по-висок от наведено дете. В самия център на кръга, където Моргана се суетеше, докато правеше своите изчисления, вдигнала очи към бледото слънце, стоеше кралският камък на Думнония — голям скален блок, сив и плосък. Имаше хиляди камъни като него, но нас ни учеха, че точно върху този камък Бог Бел беше миропомазал своя син Бели Маур, който беше прародител на всички думнонски крале. Когато Моргана остана доволна от изчисленията си, в центъра на кръга застана Бализ. Той беше стар друид, който живееше в горите на запад от Каер Кадарн и тъй като Мерлин отсъстваше, Бализ трябваше да помоли Боговете за благословия. Той беше едно прегърбено въшливо същество, по което висяха кози кожи и дрипи. Старецът беше толкова мръсен, че беше невъзможно да се различи сплъстената му брада от дрипите. Независимо от всичко обаче това беше Бализ, за който ми бяха разправяли, че бил учител на Мерлин. Старецът вдигна своя жезъл към размитото слънце, измърмори някакви молитви, след това плю в кръг от изток на запад и изведнъж започна ужасно да кашля. Запрепъва се към един стол, поставен извън каменния кръг, и седна задъхан. С него беше дошла и една старица, която немощно започна да разтрива гърба му. Двамата почти не се различаваха един от друг.