Кралят на зимата

— Толкова много? — Дори Оуейн беше изненадан.

— Тия мочурища са богато място — каза Кадуи мрачно. — Много богато.

Оуейн се загледа в долината на Кадуи. Някъде там лунната светлина се отразяваше във водите на далечна река, простряла се равна и сребриста като острието на меч.

— Колко са тия миньори? — попита той накрая.

— В най-близкото село има седемдесет-осемдесет мъже. И разбира се, роби и жени.

— Колко са селата?

— Три, но другите са по-далече. Мен ме интересува само най-близкото.

— Ние сме само двадесет — каза Оуейн предпазливо.

— Ами ако е нощ? — предположи Кадуи. — Те никога не са били нападани и едва ли имат часовои.

Оуейн посръбна вино от своя рог и отсече:

— Седемдесет златни кюлчета, не петдесет.

Принц Кадуи помисли малко и кимна в мълчаливо съгласие с предложената цена.

Оуейн се захили.

— Защо пък не? — каза той. Скри златното кюлче в дланта си и бърз като змия внезапно се обърна към мен. Изобщо не помръднах, продължих да гледам към едно от момичетата, което увиваше голото си тяло около един от татуираните воини на Кадуи.

— Буден ли си, Дерфел — каза Оуейн рязко.

Аз подскочих, уж стреснат и се престорих, че умът ми се връща някъде отдалеч.

— Господарю?

— Добро момче — каза Оуейн, доволен, че нищо не бях чул. — На теб май ти си иска някое от ония момичета, а?

— Не, господарю — изчервих се аз. Оуейн се засмя.

— Той току що се е сдобил с едно хубаво ирландско девойче — каза Оуейн на Кадуи — и иска да й остане верен. Но ще се научи. Когато идеш в Отвъдния свят, момче — обърна се той отново към мен, — ти няма да съжаляваш за мъжете, които не си успял да убиеш, но ще съжаляваш за жените, които си пропуснал.

Оуейн говореше нежно. В началото на службата се страхувах от него, но, не знам защо, Оуейн ме харесваше и се отнасяше добре с мен. Той отново се обърна към Кадуи.

— Утре вечер — каза Оуейн тихо, — утре вечер.

От Хълма на Мерлин бях отишъл в дружината на Оуейн. Това беше скок от един свят в друг. Зяпах в луната, спомнях си как дългокосите воини на Гундлеус избиват стражите на Хълма и си мислех за хората в мочурищата, които следващата нощ щяха да се изправят пред същата съдба. Не можех да направя нищо, за да предотвратя това, макар и да знаех, че клането трябваше да бъде спряно, но, както Мерлин винаги ни е учил, съдбата е неизбежна. Мерлин обичаше да казва, че животът е шега на Боговете и в него няма справедливост. Трябва да се научиш да се смееш, каза ми веднъж той, иначе просто ще плачеш докато умреш.

Намазахме щитовете си с катран, за да приличат на черните щитове, които носеха ирландските нападатели начело с Енгас Мак Ейрем. Те често идваха с лодките си и нападаха северното крайбрежие на Думнония. Имахме за водач един от местните татуирани британци, който цял следобед ни води през някакви тучни долини, които постепенно се изкачваха към брулените от ветровете мочурища. От време на време дори можехме да видим голата пустош в случайните процепи между гъстите дървета. Горите бяха чудесни, пълни със сърни и прорязани от бързи студени потоци, които се спускаха от високото плато над мочурищата и се отправяха към морето.