Кралят на зимата

Селото, до което се добрахме, беше много мръсно. Големи миризливи огньове хвърляха искри, а пушекът им се издигаше към небето. Около огньовете и около черните дупки, през които миньорите слизаха в дълбините на земята, бяха пръснати колиби. Навсякъде бяха струпани цели могили въглища, които приличаха на черни хълмове. Долината миришеше ужасно. Вярно, че за разпаленото ми въображение това затънтено миньорско селище приличаше повече на царството на Анаун, Отвъдния свят, отколкото на човешко поселение.

Когато приближихме, кучетата се разлаяха, но никой не им обърна внимание. Селото не беше защитено дори с ограда. Понита бяха вързани близо до подредени в редици каруци и когато се спуснахме по долината към селото, те започнаха да цвилят, но отново никой не излезе от ниските колиби да разбере причината за това безпокойство. Колибите бяха кръгли, направени от камък и покрити с чимове. В центъра на селото обаче имаше и две от старите римски сгради — четириъгълни, високи и солидни.

— Най-малко по двама мъже — изсъска Оуейн, напомняйки ни по колко мъже трябваше да убие всеки от нас. — Без да броя робите и жените. Вървете бързо, убивайте бързо и винаги си пазете гърба. Дръжте се един до друг!

Ние се разделихме на две групи. Аз бях с Оуейн, чиято брада блестеше — железните пръстени, сплетени в нея, отразяваха светлината от огньовете. Кучета лаеха, понитата цвилеха, накрая закукурига петел и едва тогава някакъв човек изпълзя от колибата си, за да види какво беше разтревожило животните. Но беше вече твърде късно. Клането беше започнало.

По-късно видях много такива кланета. В сакските села обикновено палехме колибите преди да започнем да избиваме хората, но онези каменни къщи покрити с чимове не можеха да горят, така че бяхме принудени да влизаме вътре с копията и мечовете си. Грабвахме по една горяща главня от близките огньове и я хвърляхме в колибите преди да влезем, за да осветим вътрешността им. Понякога пламъците бяха достатъчни, за да прогонят обитателите навън, където веднага ги посичахме. Ако огънят не успяваше да изкара хората навън, Оуейн заповядваше на двама от нас да влязат, а останалите оставаха да пазят край вратата. Ужасявах се от мисълта, че и моят ред ще дойде, но знаех, че това бе неизбежно, както знаех, че нямаше да се осмеля да не изпълня заповедта. Бях дал клетва да участвам в тази кървава баня и ако откажех, щях да си подпиша смъртна присъда.

Писъците започнаха. Първите няколко колиби бяха лесни, защото хората все още спяха или едва се събуждаха, но по-нататък съпротивата ставаше все по-ожесточена. Двама мъже се нахвърлиха срещу нас с брадви, но нашите копиеносци веднага ги посякоха. Жените тичаха с деца на ръце. Едно куче скочи срещу Оуейн и умря, скимтейки с пречупен гръбнак. Гледах как жена тичаше прегърнала бебе и здраво държеше окървавената ръка на друго дете и изведнъж си спомних как Танабурс ми извика, че майка ми била жива. Потръпнах, защото осъзнах, че старият друид вероятно ме беше проклел, когато заплаших живота му. Въпреки, че бях роден с късмет и това ме предпазваше от проклятия, струваше ми се, че чувствам злата воля на Танабурс да обикаля около мен като скрит потаен враг. Докоснах белега на лявата си длан и се помолих на Бел да разруши проклятието на Танабурс.