Дневникът на пирата

— Прав си, удряй! — извиках аз съвсем невъзмутимо. Бързата смърт щеше да ме избави от мъчителната болка. Но думите ми възпряха удара му.

— Аха! — каза той, потупвайки се лукаво по челото. — Искаш бърза смърт, така ли? Но не. Тя ще бъде бавна, бавна, бавна, та очите ми да се наслаждават на мъките, на които ще те подложа.

Капитанът се ухили глупаво в лицето ми, после ме заплю. Виждах, че настроението му е променливо като самото море. Всеки миг той можеше да ми нанесе смъртоносен удар, макар че в моментите на просветление искаше да остана жив — и да страдам.

— Ето къде трябва да влезе острието — каза той, като бодна кожата точно над сърцето. — Малко по-надълбоко, а? Така добре ли е? Не, не! Не бива да забивам прекалено надълбоко. Това значи да не страдащ вече, а аз искам да те виждам как страдаш. Искам да чувам как крещиш за милост, подъл злодей такъв.

И така мъчението продължаваше. Веднъж или дваж гневът му пламна така, че почти не можеше да се владее и вдигна ножа с намерение да ме убие. Ала всеки път отменяше решението си тъкмо навреме, за да спаси живота ми, наслаждавайки се на изтезанието, което търпях.

Най-после нервите ми престанаха да издържат повече. Кръвясалите му очи наедряха като стриди и изглеждаха като че се приближават все повече и повече, сякаш да ме погълнат. С вик на ужас припаднах.

Когато започнах да се свестявам, лежах на палубата, ръцете и краката ме боляха ужасно, но то беше нищо в сравнение със страшната болка, която цепеше главата ми. Отворих незакритото си око и ярката дневна светлина така заслепи зеницата ми, че незабавно пак го затворих и се замолих смъртта да ме избави от страданията.

Груби ръце поднесоха канче вода до засъхналите ми устни. Колко чудно ме освежиха тия няколко капки, които се процедиха в гърлото ми. Аз лежах спокойно, докато болката постепенно премина, и се огледах да видя къде съм.

Слава богу, нито аз, нито другарите ми вече не бяхме вързани за мачтата. Те лежаха близо до мен и все още овързани като мен, но не толкова здраво, че да спре кръвообръщението в крайниците ни. Испанците бяха проявили известна милост към нас, като ни бяха преместили така, че да не ни достигат преките слънчеви лъчи.

Щом видя, че съм се свестил, старият Стан, който ми бе дал вода, се погрижи и за другите ми нужди. Той ми донесе храна и развърза ръцете ми, за да мога да ям. Въпреки болките си успях да преглътна няколко хапки осолено говеждо и да поема още една солидна глътка вода. През това време вече се бях съвзел достатъчно, за да полюбопитствувам какво се бе случило след припадъка ми.

— Къде е капитанът ви? — попитах стария Стан. — Защо все пак не ме уби?

— Не ти ли казах за третото пророчество на старата циганка? — отвърна той. — Ти ще бъдеш закаран до бесилката с този кораб, тъй рече тя, макар че корабът ни ще загине в деня, в който умреш.

— Но капитанът искаше да ме промуши с нож, готов съм да се закълна в това.

— Как можеше да се бори той със съдбата? Ръката му беше вдигната да те убие, след като ти припадна, не мога да отрека това. Ала преди да се спусне, дойде небесно знамение.